Днес удуших нямата си муза. Сълзите се стичаха по лицето ми, докато нейното застиваше в гротеска усмивка. В последния ù глух опит за вик прочетох молба за помилване, но това само ме накара да стисна по-силно.

Надявам се, че ми прощава. Или по-скоро, че ще намери сили да си отмъсти, в друго време и на друго място. Надявам се при сетния ми час да затанцува с изпепелената ми душа в безмилостно танго, да се завихри с нея към гробището за пеперуди и да се слеят в купчина пепел, която бурите да отнесат надалеч, към най-бистрите езера. Надявам се да е разбрала, че е оставила черна следа по гърдите ми, като забит фас от цигара.

 Затворих очите ù и преди да я пусна да заплува към илюзията за избавление, я целунах леко по русите мигли. Подсигурих се, че никой не гледа и миг преди да се сбогуваме, откъснах кичур от косите ù. Когато вече я бях изгубила от поглед дълго го стисках в шепите си, но от гордост го пуснах по пътя към вкъщи.

Щом се прибрах, седнах на верандата и запалих цигара, заричайки се от утре да ги спра...