*Юни*
Не е нужно дори да поглеждам, мога да нарисувам в ума си цялата картина. Ранните лъчи на слънцето са се процедили през пердето на тънък сноп и са плъзнали по разхвърляната стая, тъкмо бавно се изкачват по леглото ми и докосват клепачите ми. Колко силно ухае на липа, за мен тези дни това е мириса на измамата. Все пак отварям очи, една струя светлина минава през чашата на нощното шкафче и събужда за хаотичен танц стотици прашинки във водата. Колко занемарено е тук, помислям си, колко е занемарено в живота ми.
Колко ли е часът? Поглеждам към телефона си, за да видя. Девет и нещо. Едно непрочетено съобщение. Страх ме е да го прочета. Неудобно ми е, макар че няма от кого. Все пак любопитството е по-силно.
Надежда: Добро утро или може би отдавна е ден за теб! Как мина сутрешното бягане? Днес и аз тичах! Прав беше, ухае страхотно рано сутрин! До скоро
Издавам стон на отчаяние и безсилие и се отпускам пак в леглото. Грабвам завивката и се завивам през глава. Като малък правих това, предс ...