Навършват се 170 години от датата 30 януари (12 февруари нов стил) 1854г., на която в Търново се ражда Стефан Николов Стамболов – български революционер, поет и държавник.
Известен най-вече като министър-председател от началния период на Третата българска държава, Стефан Стамболов завинаги ще остане емблематична фигура в Новата история.
РИМ София
1887 – 1894г.
Когато на 9.08.1886г. с военен преврат е свален княз Александър І Български, председателят на ІV Обикновено Народно Събрание Стефан Стамболов се опълчва на заговора и заедно с няколко енергични български офицери (майор Христо Попов влиза в София с полк Александър, а от изток приближават южнобългарските полкове водени от подполковник Сава Муткуров) прогонват превратаджиите и временното правителство на епископ Климент. Изгоненият княз Александър І се връща в България на 17.08, но под натиска на царствения си братовчед, руския император Александър ІІІ, князът на българите обявява на 26.08 доброволния си отказ от престола. С нарочна прокламация князът обявява и назначеното от него регентство – Стефан Стамболов, Петко Каравелов (заменен впоследствие от Георги Живков) и подполковник Сава Муткуров – които да управляват страната до избора на нов княз. Направени са промени в правителството, в което не е включен нито един представител на русофилите, основателно смятани за подбудители на преврата. Контрапревратът е успешен, но князът абдикира, отношенията с Русия остават силно обтегнати, а между лагерите на русофилите и националистите зее дълбока пропаст. Започва периодът на безкняжието – най-тежкият за княжеството.
С очакването, че след отстраняването на княз Александър І, руският император ще е по-благосклонен, до него е изпратена телеграма от петата извънредна сесия на ІV ОНС, с уверения в „любов и преданост“ и с молба за покровителство. В Петербург отхвърлят протегната ръка за помирение, като се стремят чрез едно русофилско правителство да възстановят контрола си върху България. С тази цел военното аташе на Русия във Виена генерал-майор барон Каулбарс пристига на 23.09.1886г. и връчва на правителството на Васил Радославов нота с искане да се отложат изборите за Велико Народно Събрание, да се вдигне военното положение и да се освободят задържаните за преврата от 9 август. Българското правителство отговаря уклончиво, че е готово да се вслуша в руските съвети, доколкото те не противоречат на Конституцията и законите на страната, но изборите за ВНС не са отменени, което принуждава Русия да засили натиска. Генерал Каулбарс започва обиколка в Северна България като агитира срещу правителството. Това е най-драстичната проява на вмешателство от страна на Русия във вътрешните дела на Княжеството. На проведените на 28.09.1886г. избори за Велико народно събрание правителствените кандидати печелят 420 от общо 590 депутатски места. Още на 1 октомври, със специална нота, ген. Каулбарс уведомява министър Начович, че имперското правителство не признава изборите и смята ВНС за незаконно избрано. Нотата е последвана от демонстрация на сила – през нощта на 13.10.1886г. във варненското пристанище акостира военният клипер „Забяг“ , със 150 души екипаж и 12 оръдия. Вестта за евентуалния руски десант настига Стамболов, Муткуров и Радославов в с. Микре на път за Ловеч.
„Тия известия ни попариха като слана, пише Стамболов. Ако русите са дошле дотам, то окупацията е на вратата на България. Що да правиме? Да се предадем ли на русите, като приемем самоволно всичко, що искат? Или да чакаме и ги оставим да си вземат насилом всичко, което би те могли и би им позволили европейските сили да вземат?...
…Из пътя ний говорихме с Муткурова и Радославова за тая работа. Моето мнение беше, че щом видим русите да правят десант във Варна, да заповядаме на войските, там находящи се, да се оттеглят, а ние в един ден да отворим Събранието, да протестираме срещу вандализма и грабителството на казаците, а да изберем за княз на България Валдемара.“ (Радев, С. Строители на съвременна България. Т2, с. 369)
Радославов и Муткуров приемат плана на Стамболов, при руски десант правителството и войската да се укрепят във Видинската крепост и да се отбраняват, докато се сформира „някоя европейска коалиция, която да пребие ръцете на московеца, за да му мине ищахът да посяга на чуждо нещо.“ (пак там, с. 370) Още с пристигането в Ловеч тримата изпращат на управляващия окръг Варна телеграма с инструкции в същия дух. На 17 октомври във Варна акостира втори руски военен кораб – „Памят Меркурия“, с 18 оръдия и 418 души екипаж. Обстановката се нажежава допълнително от избухналите в някои райони на Северна България, Пловдивско, Сливен и Бургас русофилски бунтове, бързо потушени от правителството. В такава обстановка, на 19.10.1886г. започва работа ІІІ Великото народно събрание. В опит за помирение с Русия, на 29 октомври то избира за български княз Валдемар Датски, брат на руската царица Мария. Датският крал Християн ІХ, от името на сина си, изпраща на 31 октомври отказ. Всички български жестове за помирение с Русия отиват нахалос.
На 1 ноември ВНС решава депутация в състав от Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчов да търси съдействие в западноевропейските столици при избора на нов български княз. След побой над гавазина на руското консулство в Пловдив, ген. Каулбарс изпраща ултимативна нота до 5 ноември да се уволнят бригадният командир и коменданта на града и да се накажат преките извършители. Не получил в срок отговор, с нота от 6 ноември, той съобщава, че руското правителство не може да поддържа отношения с това българско правителство и след два дни всички руски дипломатически представители са напуснали страната. Това положение се променя чак след възкачването на руския престол на Николай ІІ. Българските управляващи среди са подготвени за този обрат и тричленната депутация тръгва по европейските столици. След продължили месеци преговори с европейски дипломати и принцове, Фердинанд фон Заксен Кобург-Гота приема и на 2 август 1887г. пристига в Търново. В залата на ВНС новоизбраният княз Фердинанд І полага клетва пред конституцията на България и тържествено е коронясан. С този акт се слага край на почти едногодишното безкняжие, но българската криза, макар и с намалена острота, не е прекратена. Князът няма международно признание и не може да го получи без одобрението на всички Велики сили, а Русия е непримирима. За нея присъствието на Фердинанд в България е незаконно и всички действия за отстраняването му са оправдани.
Едно от първите действия на новият български княз е да назначи с Указ № 6 от 20.08.1887г. дотогавашният регент Стефан Стамболов за министър-председател на петнадесетото правителство на Княжество България. Министерски постове заемат: д-р Георги Странски – на външните работи и изповеданията, Григор Начович – на финансите, д-р Константин Стоилов – на правосъдието, Георги Живков – на просвещението и полковник Сава Муткуров – на войната. Делата на вътрешното министерство са поети от министър-председателя Стамболов. С това започва седемгодишното управление на Стефан Стамболов, извело България на пътя на модерното, европейско развитие. Цялата дейност на Стамболов и министрите от кабинетите му – недопускане на чуждо вмешателство, особено руско, във вътрешните дела на Държавата, стабилизиране на финансите и раздвижване на стопанския живот – е неразделно свързана с преврата от 9 август 1886г. и последвалите събития, и особено от ролята в тях на Русия, и отношението ѝ към Княжеството. Без познанието за случилото се в предшестващата една година, действията на Стамболов изглеждат нелогични и дори противобългарски. Сам той казва за себе си: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Военното положение е отменено и на 9.10.1887г. са проведени избори за V ОНС, съпроводени от натиск и насилие взело 30 жертви. В резултат правителствените привърженици печелят огромна победа срещу консерваторите на Константин Стоилов. Това активизира и либералите на Васил Радославов, и разрастването на действената опозиция тласка Стамболов към заздравяване на позициите на управляващите.
Стамболовото управление е белязано от нестихващо и ожесточено обществено-политическо противоборство. Още от първите дни се обособяват две опозиционни политически течения. Васил Радославов, доскорошният съюзник на Стамболов, води т.нар. „легална“ опозиция, не приема управленските методи на правителството, но смята Фердинанд І за законен княз. Русофилите на Петко Каравелов и Драган Цанков съставят „нелегалната“ опозиция. Каравелов е по-умерен от Цанков, за когото няма значение с какви средства ще се постигне свалянето на правителството и изгонването на Фердинанд, но и двамата бивши премиери са единодушни, че нормализирането на отношенията с Русия е решаващо условие.
Работата на новото Народно събрание позволява на Стамболов да разгърне управленската си дейност. Приети са и влизат в действие: Закон за изтребление на разбойничеството, даващ право на военно-полеви съдилища да издават присъди срещу всички групи, развиващи противодържавна дейност; Закон за печата, с който се въвежда цензура върху опозиционните издания и Закон за полицията, който освен увеличение на броя на полицейските служители, отворя врата за превръщане на полицията в инструмент за политическа разправа. Официалната оправдание за тези мерки е сигурността на княза и държавата, но истинската причина е дейността на опозицията, неприкрито подпомагана от Русия. Унищожаването на четите на Николай Набоков и Петър Боянов слага край на опитите на русофилите за въоръжена съпротива. Някои от министрите, които не са част от групата около Стамболов, остро критикуват действията срещу политически неудобните лица. Консерваторите Константин Стоилов и Григор Начович напускат кабинета още през декември 1888г. В отговор Стамболов организира поддръжниците си в Народнолибералната партия, спечелила на изборите през август 1890г. голямо мнозинство с добре отработените методи на натиск и насилие. Оправдание за действията са опитите на русофилите да променят насилствено установения ред. През януари 1890 г. е арестуван за заговор срещу Княза, главният военен прокурор и дългогодишен приятел на Стамболов, майор Коста Паница. На процеса той не отрича обвиненията и е осъден на смърт. Гордият офицер, командвал македонски и албански доброволци в Сръбско-българската война, отказва да поиска помилване. На 29.10.1890г., пред строените в лагера на гарнизона два пехотни полка, присъдата е изпълнена.
„Смъртта на Паница предизвика невероятна омраза сред македонците срещу княза и срещу Стамболов, който с право бе обявен за отговорен за провала на плана на Паница, за македонците Стамболов се превърна в един вид Антихрист, виновен за продължаващото страдание на македонската рая. От този момент нататък не спираха зловещите слухове за отмъщение на приятелите на Паница, бе пусната многобройна тайна полиция, а Стамболов вярваше, че може да ѝ се довери.“ (Фон Мах, Р., Балкански работи, с. 499) Само няколко месеца по-късно, на 27.03.1891г., в атентат срещу Стамболов, пада убит придружаващият го финансов министър Белчев. Разследването на убийството на министър Белчев трае няколко месеца и разпалва нова, страшна омраза срещу Стамболов, „заради безпощадното задържане и затваряне на приятелите на руснаците“ и „враговете на отечеството“. (пак там, с.500) След тежък процес са произнесени четири смъртни присъди, изпълнени на 27 юли същата година.
„Омразата на всички македоно-арнаутско-български привърженици на осъдените и на освободените след дълго задържане отново се обърна срещу пътуващия княз и срещу неговия безмилостен заместник Стамболов. Отново имаше македонец сред осъдените на смърт, един верен привърженик на Паница, Александър Карагюлов, „синът на черната роза“. (пак там, с.502)
В такава отровна политическа среда правителството успява да се съсредоточи и върху стопанската сфера. Още през есента на 1887 г. е приет Закон за митническите тарифи в закрила на местното производство за сметка на чуждестранния внос. Обгрижена е и вътрешната търговия. Народното събрание приема през 1888г. Закон за монопола върху солта и Закон за мерките и теглилките, с който се въвеждат мерните единици от Европейската мерна система. Със сключената през 1889/90г. митническа спогодба с Англия се повишава митото върху английските стоки от 8 на 10%. Към края на Стамболовото управление всички чуждестранни стоки се облагат с тази ставка. За да функционира успешно, модерното стопанство се нуждае от бързи транспортни връзки и в резултат на усилията на правителството през лятото на 1888г. е завършена и пусната в експлоатация жп линията Цариброд – София – Вакарел, свързваща страната с Централна и Западна Европа. Прокарана е през парламента програма за строителство на жп линиите Ямбол – Бургас, Каспичан – Шумен – Търново – Севлиево – Ловеч – Плевен – София и София – Кюстендил. Предвидено е мащабно пътно строителство и изграждане на пристанищата във Варна и Бургас. За да пробие чуждестранния монопол върху морските и речни превози, през 1892 г. е създадено „Българско търговско параходно дружество“. Тези начинания изискват солидни средства, каквито държавата няма и за целта, на 5.10.1888г. в Лондон, е сключен външен заем за почти 47 млн. лв, с годишна лихва от 6% и срок за погасяване от 33 години. Заемът е за покриване на разходите по откупуване на жп линията Варна – Русе от английския концесионер, плащане на вноски по източнорумелийския дълг, финансиране строителството на нови жп линии и закупуване на военни припаси. Следват нови два заема (1892г.) от австро-унгарската Лендербанк.
Интензивна е дейността на правителството и неговото парламентарно мнозинство и в областта на културата и образованието. В есенната си сесия през 1888г. V ОНС приема Закон за Висшето училище и на 1 октомври същата година е основано първото висше училище в страната, станало основа на Софийския университет; Закон за адвокатите и Закон за амнистия на политическите престъпници, изключващ „главатарите и инициаторите“. През 1891г. е създаден първият цялостен Закон за народното просвещение. Учреден е самостоятелен Народен музей. Осъзнало ползите от Световните търговски изложения, правителството организира през 1892г. Националната земеделско - селскостопанска изложба, посетена и от чужденци — индустриалци и търговци, която поставя началото на Пловдивския панаир. Безспорен е фактът, че именно годините на Стамболовото управление (1887-1894) поставят основата на онези процеси, които превръщат България в най-динамично развиващата се балканска държава в края на XIX и началото на XX век, чийто видим резултат са новосъздадените 40 акционерни дружества и 80 промишлени предприятия. Стопанския напредък на страната има и други измерения – София, Пловдив, и Варна се благоустрояват по образец на дунавските градове Русе, Свищов и Видин. Създават се общински здравни служби; полага се началото на пенсионното осигуряване.
Стефан Стамболов е първият български политик, който осъзнава, че заплаха за българските интереси в Македония са не толкова османците, колкото гърците и сърбите и предприема политика на сближаване с Високата порта. В единодействие с Екзархията българското правителство се заема с осъществяване на църковното дело в Македония. След съгласуван с Великите сили натиск от княжеското правителство върху Портата – освен твърдия тон на нотата от 4.06.1890г. и намеци за обявяване на независимост, Стамболов нарежда спиране на вноските по румелийския дълг към султанското правителство и да се отложат временно вноските по откупуването на линията Варна–Русе – на 5 юли излиза султанско ираде, утвърждаващо решенията на Министерския съвет за назначаването на български епископи в Скопска и Охридска епархия; за издаване на екзархийски вестник на български език; за построяване на български храм в квартал „Фенер“ на Истамбул, както и за позволение на митрополит Синесий да посещава свободно българските общини в Одринския вилает. Четири години по-късно такива берати са издадени и за Неврокоп и Велес. С усилията на българското правителство, пак през 1890г., в Солун е открита Мъжката гимназия „Св.Св. Кирил и Методий“. На следващата 1891г. се открива и гимназията в Одрин, а година след това и Девическата гимназия в Солун. С тези действия, посрещнати със задоволство от българската общественост, е запазен българският характер на населението в Македония и Тракия.
Княжеството под управлението на Стамболов постига забележителни успехи и на външнополитическата сцена, като обвързва България със западните страни, които продължават да се пазят от пряк конфликт с Русия и не признават официално княжеското достойнство на Фердинанд. Все пак князът е приет през 1891г., макар и неофициално, от император Франц-Йосиф, а на следващата 1892г. и от кралица Виктория. Срещата на Стамболов със султан Абдул Хамид ІІ предизвиква остра реакция от страна на Русия, която се опасява, че срещата е стъпка в посока узаконяване на българския княз. Невъзможността на този етап за политическо признаване на личността на Фердинанд като български княз, принуждава българският министър-председател да предприеме един отчаян и рискован ход, в опит да закрепи княза на българския трон. През май 1893г. е изменен чл.38 от Търновската конституция, позволяващ роденият осем месеца преди това престолонаследник, да не бъде източноправославен.
В началните години на своето князуване, Фердинанд І е наясно, че има нужда от подкрепата на своя енергичен министър-председател и във вътрешен, и в международен план. След първите признаци за признаването му от Великите сили, желанието у Княза да управлява взема връх. Монархът разбира, че споразумение с Русия би решило собствения му въпрос и Стамболов се явява пречка. Недоволството от желязното му управление обединява практически всички партии. Установил контакти с Русия чрез императорския посланик във Виена, княз Фердинанд решава, че Стамболов трябва да слезе от сцената. Князът се стреми да укрепи своя авторитет и предприема опити да компрометира премиера. Поредната заплашителна оставка на министър-председателя е приета на 18.05.1894г. Политическото влияние на доскорошния министър-председател все още е огромно и се явява пречка за новата външнополитическа ориентация на България и атаките срещу Стамболов, от страна на княз Фердинанд І и правителството на д-р Константин Стоилов, продължават и след оставката му.
На 3 юли 1895 г. група наемници, оглавявана от привърженика на Коста Паница Наум Тюфекчиев, на ул. “Раковска” в столицата жестоко посича Стефан Стамболов, който три дни по-късно умира от раните си.
Български революционер, поет, държавник, един от строителите на съвременна България, Стефан Стамболов е, по думите на проф. Милко Палангурски, сред малцината щастливци имали възможността за кратко време да бутат империи и да градят държави. Неповторимият му почерк в изграждането и укрепването на българската държавност му отрежда място сред най-значимите личности в историята. Въпреки критиките за авторитарните му и диктаторски методи, едно нещо е неоспоримо – докато е министър-председател, Стамболов очертава пътя за модерното, европейско развитие на България. Никак не са случайни думите на френският вестник „Фигаро“ от това време: „Стамболов е олицетворение на българската енергия“.
У. Мънро, американски историк
N.B. В текста са използвани материали от:
Радев, С., Строители на съвременна България. Т 2, София, 1990
Стателова, М., Грънчаров, Ст. История на Нова България 1878-1944. София, 1999
Фон Мах, Р. Балкански работи. София, 2002
Владимиров, И., Стефан Стамболов – държавникът с твърда ръка
Димитрова, М., Стефан Стамболов – държавникът, който модернизира България
ОМЕТЕО, Стефан Стамболов и неговата представа за цената на модернизацията
РИМ - София, Стефан Стамболов – завинаги в българската история
Югов, Ст., Стефан Стамболов – държавникът на крайностите
© Минко Андонов Все права защищены