Уроци по сченично майсторство - Как се усмихва куче
..................................................................................................
- Спри да плачеш и ми обясни за какво става дума още веднъж, моля те.
- Той ни взе топката - подсмърча синът ми и размазва прахоляка от футболното игрище по лицето си.
- Кой той? - питам и се вглеждам в развълнуваните физиономии на приятелите му.
- Той няма право да…
- Лельо Светле, ние си играехме на игрището в училище и нищо лошо не сме направили, а той дойде, взе ни топката и ни изгони.
- И?! Има ли още нещо?
- Каза, че няма да ни я върне.
Поглеждам си часовника. Наближава обедната почивка.
- Хайде сега да ви нахраня. Има и лимонада.
- Ами топката?
- Ще видим!
Храната не ги успокоява. Ядат, колкото да ми угодят. Излизам на верандата и ги оставям да си излеят огорчението. Яд ги е. Разбирам ги. В краката ми се настанява господин Робърт, прекрасната ни немска овчарка. Побутва ме с лапа и сякаш ме пита: “какво става?” Разсеяно го почесвам и с едно ухо слушам “съвещанието” около масата. Ясно! Отишли да играят в училищния двор и домакинът им “прибрал” топката. Лято е. Според него по това време на годината не бива да ходят там. Майките на другите са на работа и ето ги: един отбор приятели отново у дома.
- Сега какво ще правим?
- Ще чакаме да стане 13 часа и ще отида да разговарям с директора.
- Ами ако не е на работа?
- Все ще има някой от колегите дежурен. Нахранихте ли се?
- Прибрахме масата и си измихме всичко. Остана малко за Робърт.
Кучето, чувайки си името, моментално се вмъква вътре. Боричкат се. Смеят се. Пети за шести клас - всичко правят заедно - и хубаво, и лошо. Имат си кодекс на честта. Държат го у нас. Веднъж седмично играят на парламент. Тогава се редуваме с другите родители да им приготвяме по нещо за хапване. Събират си стотинки за футболните топки, за лимонада, за сладолед. Харчат, когато ще стигнат за всички. С топките е по-различно. Купуват веднъж месечно. Понякога се спукват по-рано и тогава пристигат нажалени и кротки, гледайки ме в очите. Обикновено синът ми моли: “ще ни дадеш ли пари, ще ти ги върнем…” Карам ги да вършат нещо дребно “срещу заплащане”, за да не се чувстват длъжни, защото когато опитах да им подаря топка, те я взеха, но след две седмици ми донесоха парите.
- Хайде, време е! Искате ли да ме изчакате тук, или ще дойдете с мен?
Съвещават се.
- Ще те чакаме тук.
Господин Робърт обаче е на друго мнение и си носи каишката за разходки. Споглеждат се. Синът ми тръгва с нас. Другите - остават. Ето го и училището.
- Влез и извикай домакина, да не влизам с кучето, че не е хубаво то да се разхожда из сградата.
- Добре.
Стоя до металната ограда и чакам. Идват. Възрастен мъж с треперещи от снощното препиване ръце. Мирише на лошо. Вижда ме. Кучето се опитва да стане.
- Седни, Робърт.
Мъжът застава на метър от мен. Гледа ме с пренебрежение.
- Довечера ще дойда у вас. Ще вляза. Ще взема каквото искам. Ще си изляза, казвайки, че няма да ти го върна. Ти какво ще направиш?
- Ще извикам полиция…
- Аз да викам ли полиция, или ти сам ще върнеш топката на децата?
- Ти коя си ма…
В това време господин Робърт се надига, подпира двете си предни лапи на раменете на мъжа, облизва лицето му с език и… нищо! Стои и чака.
- Ще я върна, само го махни от мен.
- Къде е, да пратя детето да я вземе?
- Да отива! В учителската стая е…
Тръгваме си. С топката. Зад гърба си чувам някакво изречение, което определено впечатлява само кучето защото само то се обръща и изръмжава ядосано.
- Благодаря ти, Робърт!
- И аз!
Господин Робърт се усмихва. Виждали ли сте как се усмихва куче?
© Лина - Светлана Караколева Все права защищены