Имам син на 10 години. Боян. Боби му казвам.

И от 10 години той ми преподава уроци. Които аз не искам или не успявам да чуя. Защото съм експерт по избирателно чуване. Като всички нас.

Ето и последния урок от днес:

За избирателното чуване

Идва момент в моето ежедневие с Боби, когато по някаква причина аз решавам, че нещо е важно за него и настоявам то да се случи.

И го споделям с целия ми авторитет.

          И го повтарям.

                   И след още няколко пъти си казвам:

Абе, тоя дребосък трябва да има респект към моите 100 кг.!!! Мога да го пребия!!! Защо не ми обръща никакво внимание!!! Ще го пребия!!!

Тогава ставам агресивен докато успея да го пречупя. Все още успявам.

          Но ми става все по трудно...

А сега разумния въпрос е:

Защо се случва всичко това с мен?

Защото аз системно отказвам да получа съобщенията, които той непрекъснато ми изпраща.

А всъщност какво толкова не съм разбрал? Той отказва да ме чуе! Има избирателна чуваемост! (точно като мен и е поне толкова добър, защото аз съм го учил).

Да разбера какво съм направил/ненаправил, за да се стигне до това положение, реших да проверя как тялото ми чува звуците. Може пък да е механична повреда.

Звукът е вълна. Която се предава от атмосфера заради нейната плътност. Звуци в космоса няма. Там има вакум и няма какво да пренесе вълната.

Природата е изградила механизъм преобразуващ тази звукова вълна в това, което ние разпознаваме като звук. Този звук се сравнява от мозъка с всички познати звуци (записани по време на предварителни преживявания) и на базата на съвпадения той си позволява да прави предположения за произхода. Например само на това разчитат хората, които са загубили зрението си.

Доколкото разбирам този механизъм или работи или не работи. Или чуваме или не чуваме.

          Не е механична повреда...

                   Все още не е ми е ясно защо ни се случи всичко това!

                             Трябва да има още нещо...

                   Е, има!

          Service desk.

Всички опити да се използва ресурсите на мозъка минават през един service desk, на който се приемат новите заявки. Зад гишето усмихната и хладна скандинавка приема заявката, казва ми изчакайте малко и с доста голяма скорост започва да цъка нещо на една клавиатура. След известно време надига глава от монитора, пронизва ме със студените си очи и казва:

          Съжалявам, всички ресурси на мозъка са заети. Моля, минете по-късно.

                      Моля, следващият!

И когато на следващия след теб заявката му бъде приета почти веднага, твоето чувство за справедливост реагира силно и ти започваш...

Връщаш се на гишето и започваш да ескалираш скандал, целящ употреба на насилие и агресия за да успееш да накараш service desk-a да приеме и твоята заявка.

     Боби да чуе.

               И най-вероятно успяваш.

Но си изтощен и наранен.

          Както и всички останали.

Всичко е възстановено! Аз съм спокоен. Защото малкия ми показа колко съм Голям и явно му е ясно, че мога да го пребия.

А не можеше ли да стане различно?

Можеше ли просто да се съобразя с инструкциите дадени на service desk-a, на Боян? Е вярно по-различни са от моите, но все пак имат същата сила.

Можех да приема съобщението, което не разпознах от сина ми (защото са ме учили, че съобщенията трябва да са шумни, а не тихи).

А то е:

             Имам по високи приритети от теб в момента!

                             И няма свободен ресурс за тази заявка.

И да се усмихна и да почакам да се освободи ресурс за тази заявка.

          И да преминем през деня си с усмивка.

                   И да заспим разказвайки хубавите си преживявания.

                             И...

Какви ЕГОисти сме родителите...

                   Благодаря, Боби!