Романтичните приказки и вярата в звезди бяха оставили белези в душата му също както акнето бе оставило следи по лицето му, но си бе отишло безвъзвратно с младежките години. Тези наивни признаци на младостта той третираше като болест, която не може да се излекува, но все пак симптомите ѝ можеха да се притъпят. Всяко проявление на симптомите той считаше за слабост, която незабавно трябва да се излекува, преди да е стигнала до сърцето. Той толкова пазеше сърцето си, че то бе станало здраво като камък.
Но тази вечер, докато натискаше педала на газта с все сила, можеше да чуе бунтовните удари на сърцето си, което разбиваше наложената му обвивка. Проявлението се наричаше Мадлен. И като болест, чиито синктоми вярваш, че можеш да контролираш, а понякога са дори приятни, той не предприе нищо в началото, а когато се опомни, вече беше късно – цялата му система бе заразена. Мадлен беше в главата му. Мадлен беше в сърцето му. Мадлен беше в треперещите му ръце...
Той стисна волана. Не иска да се убие. Поне не заради някаква си Мадлен, която бе обвила с ръце раменете на онзи (в съзнанието му той дори нямаше лице, една фигура, върху която Мадлен бе поставила ръцете си). Не, тя не заслужава дори да мисли за нея. Той си спомни какво е усещането тези ръце да бъдат на раменете ти – леки като пух, но в същото време с топла тежест, която ти напомня, че не си сам. Потръпна при мисълта, че онзи може да усеща същото. ... А бавното им отпускане по ръката ти, когато иска да те успокои... И резките им отчетливи движения, когато е ядосана...
Не, той няма да мисли за ръцете на Мадлен. Той ще се потопи в сивата нощ и ще се остави двата фара да го водят, а когато спре, ще е на място, където Мадлен не съществува - където хората не я познават и дори не са чували за нея, където е никоя. И той щеше да си позволи за една вечер, болестта на тези хора (на тези нещастници) да го завладее и да се престори, че няма никаква Мадлен. Но какво ли би било това място, където Мадлен не съществува... Не, той няма да спира. Той ще се слее с нощта и ще забрави, че съществува. Това е далеч по-лесно. Ще си представи, че го няма - че не се е раждал, че не се е запознавал с нея, че тази вечер не я е видял с някой друг... Дали алтернативата на това да не съществува му се виждаше по-добра от алтернативата да е съществувал, но да не е познавал нея?
"Всичко е наред. Всичко е наред". Опита се да си говори, за да се успокои, но ударите на сърцето му заглушаваха думите и до слуха му достигнаха нечленоразделни звуци и отчетливи тупкания. Понякога просто искаш да забравиш. Да не си преживял нищо хубаво, нищо лошо - да бъдеш нищо, да съществуваш (без дефактно да живееш), да се превърнеш в кухина, през която минават събития и мисли, но никога не се задържат достатъчно, че да се почувстваш цял – да се превърнеш в нощ като тази, в която само мъгляво се различават силуетите на дървета и крайпътни знаци...
Не бе разбрал, че се прибира, докато фаровете не осветиха познатата ограда и познатата пейка пред нея... И познатото момиче на пейката. Угаси колата, но остави фаровете. Една част от него искаше да настъпи газта (и да се приключи веднъж завинаги, веднъж за тези пет години), а друга се опитваше да запомни всеки детайл от сегашния момент, защото осъзнаваше, че този момент никога няма да се повтори, че може повече никога да не види силуета ѝ пред къщата си, чупливата ѝ коса, ръцете ѝ свити в полата, очите й; че можеха повече никога да не го чака пред къщата му посред нощ... Такива мигове бяха като виното - не знаеш какво да ги правиш. Пиеш ли по малко, може да ти вземат чашата преди да си изпил всичко, изпиеш ли всичко наекс – може да се окажеш с празна чаша твърде скоро...
Постояха на светлината от фаровете известно време. Тя не помръдна от пейката. Предполагаше, че така се чувстват и хората (ако изобщо имаше такива хора) на ръба на водопад – борят се с течението, плуват с всички сили, ритат, махат... Знаят, че ако се пуснат или ще се потопят в бистра и чиста вода (и пред тях ще е един нов свят – без страхове и без борби), или ще се разбият в камъните... И ето я нея - изморена от всичките борби с течението, падаща и молеща се да не се разбие в каменното му сърце...
Един миг – звукът от отваряне на кола се слива с бушуващите вълни в душата ѝ...
Миг – два чифта очи, две бездни, които се срещат на ръба на вселената...
Миг – и тя се разбива в ръцете му...
Докато я притискаше към себе си, той осъзна, че не държи само Мадлен (тази Мадлен, която го обича и която побегнала след него, веднага щом тръгнал), той държи страха ѝ, съмненията ѝ... Държи бунтовете ѝ, ревността ѝ, държи ръцете, които са го милвали, които са го удряли, държи скандалите им, държи тайните им, държи всичките ѝ спомени, всичките ѝ нощи... Съзнаването, че той не държи просто момиче, а цяла вселена в ръцете си, се пропи до самото ядро на съзнанието му и те сякаш изчезнаха и се превърнаха в усещане... в усещане и нощ.
© Мадлен Аспарухова Все права защищены