17.09.2004г.

Сам Веласкес лежеше в леглото си и гледаше замислено в едно петно на пожълтелия таван.

„Ссссст”

Усети остра болка в главата и за момент мисълта му спря, сякаш спря да съществува.

Погледът му се фокусира, отново гледаше петното, но сега го виждаше от по-близо.

„Сссст”

Отново болка... отново петното на тавана, но сега заемаше целия му обзор, сякаш го гледаше от една педя.

Знаеше какво ще последва, започна да се премята болезнено...

– Как... какво искаш от мен!?

– Да се поразходим - каза гласът.

– Тук ми е добре, не ми се ходи никъде!

– Знаеш, че може да стане и по трудния начин.

– Махай се... не искам да те слушам повече... маххх... ай... се!

 Въпреки това стана. Залитайки, направи две крачки и за малко щеше да падне, но в последния момент се хвана за умивалника. Вдигна очи и се вгледа в огледалото.

По лицето му бе избила пот, очите му от обикновения им светло-кафяв цвят, ставаха все по-тъмнозелени. Ирисите изчезнаха, кръвоносните  съдове излизаха все повече и повече, докато не превърнаха кожата в сбръчкана кафява маса. Носът се стопи и там, където се намираше преди, сега нямаше никаква изпъкнала част. Ръцете му пуснаха умивалника и той падна... тишина... Чуваше се само далечен кучешки вой,  навярно провокиран от преминаваща кола. Стаята се осветяваше само от лунната светлина, нахлуваща през малкия прозорец, но и тя изчезна, когато промененият Сам се изправи.

Сега яркозелените му очи се спряха на слабо осветената улица навън, а устните се разтеглиха във форма, наподобяваща усмивка. Инстинктивно започна да търси оръжие, спря се върху голям кухненски нож...

Котката, търсеща храна в кофите за смет, се стресна от звука на чупещ се прозорец, идващ от близката къща. Остана много изненадана, когато оттам се появи същество, чиито очи светеха в зелено и още по-изненадана, когато то скочи от покрива на верандата на улицата с пъргавина, присъща на нейния вид. След като странното създание се скри зад ъгъла, тя се сети за първоначалната си работа и отново заби глава в кофата...

Сам Веласкес, един от малкото  хора, които бяха останали живи след поредната ядрена война. Жител на последния останал човешки град, бе направил фатална грешка, като не съобщи на началниците си за инцидента, който стана по време на последния му пост.

Бе ухапан от човеко котка и сега самият той бе станал такъв.

Половин час по-късно бе вдигната тревога, а след същия период от време, след като уби 6 човека, човеко котката, която някога отговаряше на името Сам Веласкес, бе убита...

Нито един от оцелелите хора не можеше да се сети откога воюват с човеко котките, може би защото средната човешка възраст бе 20 години.

Но истината бе друга, едва ли някой от двата щеше да оцелее още дълго.

Сега светът принадлежеше на човеко кучетата...