Незнайно защо, героите от приказките живеят през девет планини в десета. Явно им харесва да са далеч от нас, което всъщност е разбираемо. Героите на тази приказка обаче нямали нищо против да живеят в София, и то далеч още преди римските императори да идват тук да си лекуват артрита. С две думи – това се случило доста отдавна.

 Та, на мястото на днешната „Солунска“, живели влюбено момък и девойка. Били бедни, но за разлика от сегашните обитатели на улицата – щастливи. Често ходели на излети, но само до мястото, където сега е Витоша, и никога през още девет планини. Водели скромен, уседнал живот, единствените им въпросителни били от типа „какво ще ядем утре?“… Гледай ти, че то и сега си е така!... Както и да е. Момъкът бил отчайващо лош ловец – от три метра не можел да уцели заспал муфлон. Често ходел да се упражнява на мястото, където днес е метростанция Сердика. (Две хиляди години по-късно археолозите не попаднали на нито една негова стрела, защото неточният му мерник ги пращал вместо на мястото, където днес е джамията, чак до мястото, където доскоро беше мавзолеят.)

  Веднъж, докато момъкът (който между другото се казвал Терин) скиторел по баирите с надеждата някой глиган сам да се набучи на копието му, на вратата на бедната къща се почукало настойчиво. Девойката отворила и ахнала – насреща ѝ стояло същество, което по днешните стандарти бихме нарекли фея.

- Коя сте вие? Какво искате? – без излишно гостоприемство в гласа се заинтересувала домакинята.

- Аз съм Миранда – феята на точния мерник. Мога да помогна на мъжа ти най-после да донесе улов, който не е умрял предварително. Ще се отрази добре на самочувствието му, а и съседите няма да го подиграват.

  Девойката мигом поканила нечаканата гостенка и я почерпила с карамелизирани курабии от витошки клек. Феята опитала, одобрила и продължила убедително:

- Когато мъж получи импулс самочувствие, става неудържим… във всичко – и двете се закикотили по женски.

- Как ще му помогнеш – попитала домакинята.

- Нужна ми е някаква негова вещ, каквато и да е.

Проблемът бил, че Терин носел всичко на себе си – толкова били бедни. (и щастливи, да не забравяме).

- Нищо, и майка ти ще свърши работа – казала феята.

- С майка ми вече пробвахме – от десет изстрела не я уцели нито веднъж. А такова желание имаше… Искам да му помогна, наистина! Ако успееш, ще съм ти задължена за цял живот!

- Значи ще се наложи да му направя магия за точно око. Не се безпокой, винаги дава резултат. Просто трябва да ме пуснеш до леглото му, когато спи, а аз ще се оправям нататък.

- Разбира се – възкликнала самоотвержената девойка.

Вечерта Терин се прибрал с един полуразложен броненосец.

- Погледни, уцелих го от четирийсет крачки, и то както бягаше. Задобрял съм!

- Браво на моя герой! – усмихнала се тъжно девойката и го възнаградила със себе си. После вечеряли с останалите курабии и легнали да спят. По втори птеродактили под прозореца се дочуло тихо фейско подсвирване. Девойката отворила и пуснала феята до своя спящ любим. Тя замахнала към него с вълшебната си пръчица. Посипал се фин прах, който по днешните стандарти бихме нарекли талк. Момъкът сбърчил нос и кихнал така силно, че двете жени запушили уши, а глиненият мамут за малко да падне и да се счупи. За щастие момъкът продължил да спи, а Миранда отново замахнала с пръчицата си. Изведнъж в стаята заплували сини звезди, едно голямо огнено кълбо влязло през прозореца и закръжило като конска муха около Терин. От вътрешността на кълбото се дочула нежна песен, която по днешните стандарти бихме нарекли приспивна. След това от яркожълто, кълбото променило цвета си - станало зелено, и в стаята се дочуло жужене на пчели. Накрая то се пръснало на милиони светлинни снопове, звездите се изсулили праз прозореца като плъхове от потъващ кораб, и в стаята настанала тишина... Миранда се обърнала към девойката и казала:

- Готово. С тази магия е изключено да не уцели муха в окото от двеста крачки. Ако имаш рекламации, излез в полунощ до урвата след килнатия орех и извикай името ми! А сега трябва да тръгвам, защото ме вика жената на някакъв левак Вилхелм Тел – казала и се изнесла безплътно направо през стената.

  На другата сутрин Терин станал рано, нарамил лъка и колчана със стрелите и отишъл да лови поредната полуизядена от лешояди плячка. Или поне така си мислел. За свое учудване, още с първия изстрел свалил орел в полет. Вярно, че всъщност се целил в една лисица въглищарка, скрила се навътре в дупката си, но това по никакъв начин не омаловажавало постижението му. Последвал изстрел право в сърцето на една антилопа гну, които в онези времена били същинска напаст по тези земи. С третия изстрел той уцелил една муха, и то - право в окото.

- Край вече на каръка! – викал вън от себе си от радост момъкът. – Край вече на подигравките! Аз съм ЛОВЕЕЕЕЕЦ! – заехтяло днешното Бистришко бранище.

  Терин се втурнал към дома, за да се похвали на своята любима, като дори забравил улова. Ще си набавя нов, това вече е фасулска работа за мен, летели мислите из главата му, докато гълтал бегом денивелацията към дома. Втурнал се вкъщи запъхтян, грабнал девойката и без да каже нещо, я отвел на двора.

- Виждаш ли онази птица – посочил някаква точка в далечината новоизпеченият ловец.

- Да.

- Виж какво ще направя!

  Терин дълго се целил в птицата, накрая пуснал стрелата, тя изсвистяла и спряла право в сърцето на любимата му. Скрита наблизо в шубраците, злобната съдба се подсмихнала, захвълила фейската маска, нарамила списъка и продължила нататък.

  И аз бях там, и три дена ядох жито, пих вино и тъгувах.