Стръмният бряг на мислите ми беше по-гъсто наситен с поглъщането от работата и  в моженете на отлагането й. Но всичко свършвах в рамките на денонощието. Смесвах  с неуморимост и опиянение денем с нощем, затуптявах като забързан пулс или се отпусках в утихване до следващия ден.

„Здравейте!" - непознат на улицата ме пресрещна. Някакъв мъж, нямаше вид на сваляч, нито на просяк. Най-обикновен, на около 30, дори ми се стори симпатичен. „Здравейте - познаваме ли се?" - изтърва се от устните ми. Дали пък не бях толкова уморена, че не реагирах по моя си начин - да го отмина, без да му обърна внимание... Или самотата ми беше станала непоносима след дългите часове работа.

- „Ние не се познаваме, просто Ви харесах и реших да Ви поздравя.  А ако имате малко свободно време, можем да седнем за половин час в кафето отсреща?"

„Хм, бързо действате. Не си губите времето с много обяснения..."

- „Е?"

„Ми, ок! - Да пием по кафе!"

Без колебание се съгласих. Не исках да си обяснявам защо...  Не разбирах как, но присъствието на този мъж ми стана приятно. В кафето беше почти празно, на една две маси имаше по един човек, който четеше вестник. Долитаха звуци от някаква стара мелодия.  Една двойка седеше в дъното на заведението и си шепнеха нещо. Седнахме на  маса до прозорците. Поръчах си двойно кафе - чисто и без захар, той си взе чай.

Облегнах гръб на стола и го погледнах докато отпиваше от чашата. Лицето му беше слабо, интелигентно. Мълчахме. Учудващо беше, че  не започваше разговор. Очаквах  да ме разпитва, най-малкото да ми направи комплимент, както на улицата... не,  той сякаш се вглъбяваше в съсредоточаване върху самия себе си.  Просто си пиеше чая на една маса с мен.

Сякаш се намирах на чужда територия, откъдето виждах вълнистата долина на всекидневието си. Простирах мислите си към хоризонта, към забравените ухания на треви , вятър и бури. И постепенно се изпълвах с енергия и радост. Бях в балната зала на Вселената, сред ябълкови дървета, отрупани с плодове. Ухаеше на розови храсти. Музика извираше отвсякъде. Усетих се безкрайно щастлива в ръцете  на мига, отклонил ме от геометричното пространство на посоките.

Харесах този мъж. Той беше се появил като символ. Беше ме „подсетил" за възможността на усещанията. Не на разума. В  една заредена  с емоция представа за обикновено щастие.

"Неопакована" човешка личност, блокираща надзирателите на забраните. Гледах го и му благодарях за това, че се беше приближил към мен, като спирачка на мотора от условности.

След време станахме. Разделихме се без чувство на „изчезване", без думи - просто се бяхме преляли в нещо безкрайно, едно дълбоко и всеобхващащо разбирателство. Платонично единение с инстинкт за принадлежност. Носех се  в синята песен  на добротата, далеч от миналото, като вода с цвета на необята... без агресивност. В добронамерената усмивка на живота.

Независимо дали щях да Го срещна отново, сигурна съм, че ще го запомня  завинаги . (чувствах се частица от един  неписан закон.) И той беше магнитът, притеглил ме към потребността да стана едно цяло с Вселената.

Знаех, че някъде в света ме чака моята голяма любов. Нейното раждане е настъпило с моето желание да я срещна. Тя е проекция на копнежите на сърцето ми. Едно тържествено връчване на ключа към съкровищницата на душата. Важното е да намеря свободата на движенията, с които ще стигна до промяната на вътрешния си мир. До пробива на повърхностните представи за щастие.

Ще се подчиня на надеждата, напускайки почивката във кръглата градина на спокойствието.
Ще започна от центъра на самата си същност, за да премина лабиринта на вътрешната си обърканост. Избрала съм посоката на изпитанията.