Очаквам да ми се обади Ан. Това ще се случи непременно, защото Ан се появява след четвъртата чаша и сяда отсреща. Поради което имам нужда от безветрие и имам нужда от четвърта чаша. Това е една умерена доза, когато тишината придобива вид на паяк и сънищата стават виолетови. Понякога си приказвам с духа на Вирджиния Улф, но това не е обяснение в любов и не е фрагмент от серенадата на Шуберт; диалогът е твърде монотонен и „петното на стената”* пълзи към себе си.
Ан не си е заминавала никога, защото никога не е била. Ан я няма по начало, но зная, че би трябвало да се появи. В това се състои разминаването с варианта на Бото Щраус, където неговата Ан – съвсем реална и съвсем докосваща – бе забягнала и изоставила нашия неподготвен. Тук никой никога не е забягвал и никой не е изоставен, поради което тя би трябвало да съществува някъде, само не зная къде.
Всъщност, задачата ми е лесна; просто се налага да изчакам достатъчно време, докато се изнижат всички линеещи петъци и вселената навлезе в с ...