В памет на пострадалите от земетресението в Китай.
Тичаше, но сякаш пътят нямаше край, сълзите й се стичаха по бузите й, а някои бяха успяли да стигнат и до шията й. Цялото й тяло беше обляна от една студена вълна, беше изпотена, трепереше, земята се изплъзваше под краката й. Накъдето гледаха очите й, все бяха пусти, не виждаше тревогите на другите, наоколо беше пълно с разрушени жилища и разтревожени лица.
Тя продължаваше да тича надолу по улицата, пулсът й се ускоряваше, въпреки че беше доста възрастна, сега като че ли в краката си носеше младежка кръв. Сълзите й се равняваха на пулса й - лееха се като пороен дъжд от подпухналите й червени очи, изгубили жизнеността си.
Хората край нея също не спираха да тичат, навсякъде биеха отчаяни тревоги, изобщо цялата вселена беше потопена в мелодията на тази жална песен. Те бяха пръснати навсякъде, тичаха, гледаха, търсеха, надяваха се на нещо, но от страшните им погледи се подразбираше, че не е останало нещо, на което да се надява. Но тя нищо ...