В ПРИЮТА
Вятърът ли пристигна така бързо и отнесе облаците в градината ни? Или слънцето се засмя и освети есенният ден?
Велин се усмихна неволно, изправи рамене и погледна към внезапното синьо небе.
В Дома за социално слаби, както учтиво наричаха Приюта за бедни цареше радостна неразбория. За празниците очакваха обичайния телевизионен екип, но този път идваше и една от най-известните журналистки в страната.
За своите 17 години Велин нямаше опит с жените, освен с романтичните героини от старите книги на тавана, с които ненаситно изпълваше дългите си, еднакви дни. Може би защото в Дома нямаше компютър, а телевизията често го отегчаваше. Книгите бяха нечакан дар в къщата, чиито собственици бяха отдавна починали и властите я използваха, за да решат социалните проблеми.
Велин нетърпеливо се взря от прозореца в завоя отвъд големият дъб, но там беше пусто.
Разочарован, се върна отново към прашното, трошливо издание на “Маломбра”. Отдолу се дочу глъч, той скочи, преви високото си, сухо тяло в малкия прозорец и видя децата, които плътно бяха обградили мощния джип. Гостите бяха пристигнали!
В столовата беше тясно, но все пак успя да си проправи път сред питомцте, които, притихнали чакаха подаръците. Бедността е покорна пред щедростта.
И тогава я видя! На живо изглеждаше неизмеримо по-добре.
“Добре, че не гледам много телевизия” – каза си Велин.
Изяществото на бялото, сърцевидно лице, блестящите теменужени очи, дългата, естествено черна коса бяха несравнимо по-очарователни , отколкото на екрана.
Внезапно тя вдигна глава и се усмихна право в него. Изумен, Велин понечи да се обърне, дали не се усмихваше на някой друг? Толкова се учуди. Но тя, продължи да се усмихва, дори му кимна!
……………………………………………………………………………………………
Следващите часове изминаха с лудешка бързина, като че ли равни на годината, откакто беше в Приюта. Известната журналистка беше заобиколена от възторжените деца и възпитателите, които ловяха всяка нейна дума, но той често чувстваше погледа и върху себе си.
Най-сетне нерешително ги изостави и Велин се озова до нея.
“Приятно ми е да се запознаем” – протегна ръка тя и сърдечно се усмихна.
И сякаш залязлото слънце отново се появи плахо зад прозореца.
Той машинално отвърна нещо и си помисли:
“Какво светло излъчване има тази жена!”
Поиска да каже нещо, но не знаеше какво.
“Разкажете ми за себе си, как попаднахте тук?” – запита журналистката.
Без да си вярва, Велин неочаквано се чу как най-подробно и разказва цялата унизителна, сирашка история на краткия си живот. Дори и на директорът на Приюта не беше казал всичко, въпреки, че му трябваха сериозни причини, за да го приемат.
“Да, винаги съм бил беден, но нали съм само на 17 години. Съвсем скоро се махам оттук и ще си търся късмета в света” - завърши той.
И добави предизвикателно:
“Недоумявам защо ви казвам всичко това. Сигурно и вие се чудите!”.
“Не,не, беше ми много интересно. И аз трябваше всичко сама да правя в живота” – бързо отговори тя и го погледна внимателно. “Родителите ми са обикновени хора, с нищо не можеха да ми помогнат”.
Усмивката и беше изчезнала.
Задъхан и разказа за книгите, които обичаше, за тесния , задушен свят на Приюта, за плановете си, след като най-после излезе оттук Като на сън, без да откъсва поглед нея, говореше, говореше, говореше…
Когато разбра, че имат обща любима книга, която и двамата много пъти са препрочитали, извика щастливо:
“Колко си приличаме!”
Неусетно бяха излезли навън. Пред тях, в тихата октомврийска привечер, стария дъб ги гледаше загадъчно. Безмълвно се приближиха до хилядолетното дърво. Тя замислено докосна могъщия ствол, обърна се и отново му се усмихна.
Изведнъж Велин осъзна защо разказа най-неприятните си тайни на тази непозната жена. Искаше точно тя да знае и това за него. Искаше да го познава и такъв, защото така ставаха близки, от всички хора, само на нея искаше да довери душата си. Закопня да и разкаже всичко за себе си, да и говори за това, което обича и мрази, да и говори за прекрасния, незнаен свят, който го очаква.
Вместо това, без да мисли пристъпи към нея и непохватно я прегърна.
С удивление тя издаде някакъв звук, извърна глава и се опита да се освободи. От учудване дори не можа да реагира веднага. Неопитният Велин сметна това за колебание и я притисна силно до себе си. Чистата топлина на тялото и го замая, и той започна безпаметно да я целува и да повтаря:
“Боже мой, Боже мой, Боже мой!”.
“Но какво правите, моля ви, пуснете ме, веднага ме пуснете!” - извика тя, съвзела се от изненадата.
И тъй като той продължаваше да я целува и да я държи в ръцете си, тя с мъчително усилие се изтръгна и с всички сили го блъсна в гърдите, като изкрещя гневно:
“Нещастник, какво си въобразяваш, я се погледни!”
Бясното туптене в слепоочията му милостиво заглуши думите и.
От неочаквания удар Велин се спъна и падна по гръб на тревата. Тя се изсмя презрително и се затича към къщата. След малко се разнесе шум на мотор и джипът потегли към главния път.
………………………………………………………………………………………………
Неприятната случка и развали настроението. Поиска да я забрави, опита се да състави утрешната си програма. Всекидневието и беше напрегнато, успешната кариера и известността и струваха тежък труд, а трябваше да се пази и от завистта на мнозина.
Пред нея, обаче, отново изникнаха горящите, пълни с болка очи на момчето.
Беше го наранила, дълбоко, да, какво да се прави, нали такъв е животът. Случва се на много хора. Обзе я неопределена вина. Но какъв герой, сякаш излязал от романите, които беше чела в гимназията…
Е, това е празнична благотворителност, няма що, каза си невесело. Гневът и беше отминал.
На един остър завой, фаровете осветиха самотна, черна долина, и в тази секунда странна мисъл я проряза:
“Дали днес завинаги не минах край истинската любов, за която всяка жена мечтае?”
Теменужените очи за миг угаснаха. Но после се засмя високо, на глас, саркастично, изненадана, дори от себе си. Каква нелепост!
Шофьорът я погледна с учудване.
Скоро след това грижите за утрешния ден я погълнаха и тя забрави за всичко друго.
……………………………………………………………………………………………
По-късно той стана и бавно закрачи към стаята си. Болката и яростта от унижението бяха затихнали. Само повтаряше с тъпо отчаяние:
“Как ще живея сега, сега, как, как, как…”
Погледна от прозореца към тъмното, безлунно небе. Стори му се, като бъдещето в един свят-Молох, който иска да алчно погълне седемнадесетте му години. Нима толкова е безнадеждно всичко за него? Връхлетя го самосъжаление, очите му се изпълниха със сълзи, които удавиха надеждите. Надигна се, без да може да сдържа риданията си. Момчето на съседното легло се размърда неспокойно.
Като се олюляваше, Велин бързо излезе на балкона, защото вътре въздухът сякаш свърши. Погледна към приятелят си, хилядолетния дъб, който знаеше всичко. От него ли да търси помощ?
Но, добрият великан, без да отговори, тихо поклати все още зелената си корона в октомврийската нощ.
Успя да заспи едва призори. И тогава, докато се унасяше, между съня и живота, пред съзнанието му се отвори врата. Видя неясни, странно познати образи , но не от миналото! Сенките се смееха щастливо, плачеха безутешно, говореха, обичаха и ненавиждаха. Живееха. Понечи да ги задържи, но те безплътно изтъняха, избледняха, като далечна музика. Вгледа се с усилие в една, и като че ли това беше той!
Без да подозира, на границата на небитието, в което всеки ден пътуваме, Велин съзря част от пътя си напред. Както на някои пред смъртта е дадено да видят живота си, като на филмова лента, той видя миг от неизвестната си съдба.
И с умивка се понесе в хилядоцветните пътеки на сънищата.
© Огнян Дъскарев Все права защищены