Колкото и да е прекрасна гледката през прозореца на автобуса, колкото и нова и интересна да е информацията, която споделяше с нас екскурзоводката, човешките сетива все пак си имат праг на насищане и се уморяват. Затворихи очи и покрай ушите ми преминаваха имена на известните певци, музиканти и творци на Хърватска, без да се старая да ги запомня. Така че не мога да кажа и името на онзи хърватски композитор, чиито произведения се считали за прокълнати и в продължение на половин година не можел да се сформира екип, който да се съгласи да изпълни операта (или симфонията?), която бил написал. Оркестърът на "Титаник" свирел негово произведение, непосредствено преди да се случи катастрофата. 
      В този момент страхотно стържене ме накара да отворя очи. Разминавахме се с друг автобус на тесен и остър планински завой. Отдясно на нас, за щастиие, не беше мантинела, а каменен зид, достатъчно висок, за да не полетим в пропастта. През главата ми тревожно премина желанието да дръпна спирачката - рефлекс на начинаещ и доста страхлив шофьор, какъвто съм. Автобусът ни малко рязко се отклони вляво и отново се чу стържещ звук. Най-после спряхме! Пред автобуса ни наскачаха някакви хора - италианците от онзи автобус, както после разбрахме - и започнаха да снимат нашия автобус отвсякъде. Единият много приличаше на Луи дьо Фюнес и толкова ме ядоса с настойчивото си снимане, че му помахах на камерата.
     И двамата шофьори, и Симеон слязоха. Както по-късно ни обясниха, разминавали сме се с италиански екскурзианти, пътуващи в два автобуса. Първият техен е засекъл нашия, а ние сме засекли втория техен. Италианците обаче имаха претенции, че сме карали с превишена скорост. Тахометърът ни показваше 70 км/ч. Изчакахме хърватските полицаи - двама руси високи младежи, и Симеон и виновният водач трябваше да отидат до полицейското, а ние продължихме с хърватската екскурзоводка закъм Пореч. Вече на никого не му се слушаха хърватски истории. Вместо това пуснаха музика.
      Покрай тази случка бяхме загубили доста време и Пореч го разгледахме почти подтичвайки из улиците. Както ни бе казала по-рано екскурзоводката, Пореч преди години бил синоним на всичко лошо, което можел да представлява "организираният туризъм". "Социалистическият организиран туризъм" - поправих я на ум. Тя ни обърна съща така внимание на множеството недостроени къщи, причината за които били спорове между бивши и настоящи собственици на имотите. Явно и тази страна бе пострадала от реституцията, както и България. В Пореч има и 12 венециански сгради - тази част на Истрия е била Венецианско владение в миналото. Венецианските сгради са типични, високи, с параболична горна част на прозорците си и с малките външни балкончета. Веднъж реституирани, държавата губи възможността да поддържа и стопанисва тези прекрасни сгради. Колко жалко! Колко жалко също и това, че разкопките на обществена римска баня и на храм в чест на богинята Диана също попадаха в границите на частен имот.  Катерехме се по оградите да снимаме камънаците, пардон - каменните основи на тези исторически ценности.
     От Пореч купихме дребни сувенири и една бутилка вино.
     Вече мръкваше, но имахме запланувано посещение и на самата Пула. Оттам щяхме да вземем Симеон и глобения шофьор и да се върнем в хотела. Това, което видяхме в Пула, беше колизеумът - за щастие - добре осветяван през нощта. На външен вид - като този в Рим, но като че ли - по-малък. Стана доста студено. Какво можеш да правиш посред нощ за един час до тръгването на автобуса? В непознат град. Нито знаеш накъде да хванеш, нито има време да влезеш в някое заведение. Пък и в хотела си имахме резервирана вечеря.   Дзиндзирикайки от студ, групата ни се събра 20 минути преди уреченото време и търпеливо зачака автобусът да ни отведе до хотела.

© Електронно списание LiterNet, 22.02.2010, № 2 (123)