Хотел "Лондон" се оказа двуетажна бяла ъглова сграда, отпред с кафене. Туристите от предишната смяна, строени с багажите, чакаха да отпътуват. Бяха доста по-многобройни от нас - един голям автобус.
   Седнахме на масачките отвън (страшна жега - сигурно над 35 градуса) и услужливите келнери веднага дотичаха. Якуб, собственикът на хотелът, любезно обикаляше около туристите, разговаряше с тях и им помагаше с багажите. То бяха прегръдки, то бяха целувки с туристите от предишната смяна! "Явно добре са се представили" - весело изкоментирахме по-късно.  Това лято за пръв път в Улцин имало организирани български туристи. Дотогава градът е посещаван главно от англичани.
   Якуб качи и нашия куфар по стръмните стълби до втория етаж. Имаше стълби и за още по-нагоре - до трети етаж, който все още не бе построен. Вероятно - за другото лято хотелът щеше да бъде триетажен.
   Стаята - с бели стени. Абстрактна картина (абсолютно същата имаше в коридора и няма да се учудя, ако я има и по другите стаи). Хладилник. Телевизор. Климатик. Баня. (От София ме бяха предупредили, че има проблем с кърпите, така че си носехме.) Малък балкон с масичка и столове, и сушилка за банския. И на 10 сантиметра по-нататък - стена! От друг хотел, почти залепен до нашия. Стената на другия хотел също беше бяла, така че сутрин се събуждах в млечна белота.

           Много забележки имам към хотела, в който бяхме. На първо място - храната. Закуските тип "континентална" ми напомняха (и не само на мен) за ученически лагер, на който ти сервират малко масло, малко салам, малко кашкавал и много хляб. И на кой може да му хрумне гениалната мисъл да предлага на възрастни хора, като нас, избор между чай и прясно мляко? То верно, че имахме две деца в групата, ама това беше единственият избор, който можехме да правим от менюто. Ние, старите кафеджии, естествено, всеки ден си купувахме кафе. Само веднъж ни дадоха домашни баници с месо - доста тежки според мен при 40-градусовата жега. Същия този ден беше екскурзията до Дубровник. И как не се сетиха, при наличие на толкова много плодове, да ги включват в менюто? О, само първия ден за десерт ни дадоха по 2 сливи на човек!
   Другите забележки са: естествено - липсата на кърпи, естествено - стената в прозореца, естествено - липса на кошчета за боклук... В никакъв случай не беше три звезди, както го бе обявил онзи мошеник Николай в рекламната диплянка!
   Но пък собствениците бяха много любезни. Жената готвеше в малката кухничка, за да ни сервира вечерите в кафенето (нямаше салон за хранене); синът ни сервираше... Така и не разбрахме как се казва това момче, макар че го питахме. Невисоко, русоляво, слабо. Едната вечер то се доближи до масата и ме покани на рок парти. Макар да се обърна към мен, предположих, че поканата се отнася главно до Таня и Мария, които му бяха връстнички. Така че нея вечер ги оставих тях двете в неговата компания, а аз се прибрах в стаята. Момчето свирело в заведение на плажа, което било на леля му, в група с фамозното заглавие: "The Sexy Very Much Band". Иначе следвало право в Подгорица. Симпатично, сдържано момче, с което всяка майка спокойно би пуснала дъщеря си. Предполагам (надявам се), че повечето черногорци са такива.
   След като се настанихме и отпочинахме, се строихме отново в кафенето, за да ни заведат до местната забележителност - крепостта.
   Самият Улцин е разположен в хълмиста местност. Сградите са ниски. Рядко триетажни. В светли цветове и невероятни красиви нацъфтели закуми и глицинии. Особено глицинии! Огромни лилави гугли, съставени от множество цветове, тежко накланящи клоните на храста. Една от нашите твърдеше, че се наричали "радедорми", което много ме разсмя. ("Радедорм" е лекарство за сън). Но тя беше твърдо убедена. Това ме накара по-късно да проверя в интернет.

   По улицата магазинчетата за сувенири са едно до друго. Като във всеки курортен град.  Надписите са на два езика - сръбски и албански. Много плодове. Много стекове с безалкохолни, струпани направо на тротоара. Много магазини за месо! При тази жега! Разгадах, че "месо" на албански е "mish". Много банки и банкомати. Много интернет-кафета, в които направо от улицата се влиза в помещения с размер на гараж, с 20-ина компютъра един до друг. Не видях да пише колко струва, но си спомних, че в Хърватска, например, беше много скъпо за нас.
   Щяхме да посетим църквата "Св. Мария" - денят бе Богоявление и Николай смяташе, че имало служба. Само че църквата се оказа заключен. Жалко! Такава хубава беседа ни дръпна Николай по въпросите на религията! Съвременното схващане било, че Мария нито е умирала, нито се възнасяла на небето, а просто била заспала...
Шест следобед. Точно в този момент от джамията се разнесе протяжна песен.

    Църквата, заедно с гробището, се намираше до крепостните стени. Като всяка крепост, и тази в Улцин е разположена на върха на хълм, откъдето се вижда морето. През Средновековието Улцин е бил пиратски град. Основният му поминък бил търговията с роби. Осъществявала се е на каменния площад в центъра на крепостта, около който и до сега стоят килиите, в които са затваряни робите. В една от тези килии, най-крайната, пет години от живота си е прекарал самият Сервантес. И докато чакал семейството му да събере откупа, вече обмислял сюжета на "Дон Кихот". Дори за Дулсинея се предполага, че името й е възможно да е свързано с Улцин.
   Друг именит обитател на крепостта през Средновековието е Сабатай Цви - евреинът, реформирал "Талмуда". В тези смутни времена със сблъсък на религии, в които живял, той мъдро прозрял, че човек може да приеме мюсюлманство, или православие, или католицизъм, и пак да остане в същността си евреин. Това безспорно е допринесло и за доброто интегриране на евреите по целия свят.
  От крепостта слязохме на Малий плаж (или май беше Мала плажа?), на брега на "Ядранско мòре". Хубаво е, че Николай използваше местните названия! Наистина, плажната ивица беше много малко, но затова пък - с гъсто налягали туристи.
  Прибрахме се по тъмно, следвайки кривите стръмни улички с многобройни магазинчета, сред които е невъзможно да се изгубиш, защото водеха все към нашия хотел.