Има спомени от детството, които се запечатват някъде дълбоко в подсъзнанието и изникват ей така, от нищото, при случайно дочути думи, миризми, картини или прости неща от ежедневието. Често, тези уж наглед нищо и никакви, детински преживявания оказват по-голямо въздействие отколкото си мислим. Те са си важни за нас, само и единствено за нас. Мама често се връща назад във времето и ме пита: „Ти помниш ли когато беше на седем, как с братовчедка ти изрисувахте стените с водни боички?“ Ами не, не помня, ама много добре си спомням онова лято и лагера на Реселец.
Беше лятото на хиляда деветстотин и не знам си коя. Реселец. Нито първия ми, нито последен лагер, обаче точно този се е запечатил в съзнанието ми. Тогава да съм била десет-единадесет годишно хлапе. Спомням си слънцето, жегата и маранята, задушния автобус „Чавдар“, прашния път и високата порта на лагера. Спомням си бунгалата с по две-три стаи във всяко. Във всяка стая бяхме по осем, десет човека, но имаше и стаи за по петима, за „върв ...