Има спомени от детството, които се запечатват някъде дълбоко в подсъзнанието и изникват ей така, от нищото, при случайно дочути думи, миризми, картини или прости неща от ежедневието. Често, тези уж наглед нищо и никакви, детински преживявания оказват по-голямо въздействие отколкото си мислим. Те са си важни за нас, само и единствено за нас. Мама често се връща назад във времето и ме пита: „Ти помниш ли когато беше на седем, как с братовчедка ти изрисувахте стените с водни боички?“ Ами не, не помня, ама много добре си спомням онова лято и лагера на Реселец.

     Беше лятото на хиляда деветстотин и не знам си коя. Реселец. Нито първия ми, нито последен лагер, обаче точно този се е запечатил в съзнанието ми. Тогава да съм била десет-единадесет годишно хлапе. Спомням си слънцето, жегата и маранята, задушния автобус „Чавдар“, прашния път и високата порта на лагера. Спомням си бунгалата с по две-три стаи във всяко. Във всяка стая бяхме по осем, десет човека, но имаше и стаи за по петима, за „вървелките“, както разбрах по-късно. Разделиха ни на две групи- момчета и момичета. После всяка група беше разделена на по-малки в зависимост от възрастта ни.

     В нашето бунгало имаше две стаи, едната за седем човека, моята, и отсрещната за пет, за какичките. Между двете стаи имаше едно не голямо помещение с маса, две пейки и два стола, както и общи баня и тоалетна. Нещата за мен потръгнаха зле още в самото начало. Тъкмо ни бяха разпределили и тътрех куфара по двете стъпала на бунгалото, когато зад мен чух някой да казва:

     - Цоцолано, мърдай сланини нагоре!- зад мен стоеше една от какичките- силно тупирана коса, плътна очна линия, лилаво червило и огромни обеци, в устата си премяташе дъвка и ме гледаше пренебрежително. Останалите четири момичета се кикотеха. Вярно, бях си дебеличка, абе направо тлъста, но това въобще не попречи една буца да заседне в гърлото ми. С връстниците ми беше лесно- два шамара и после мама при директорката. Как трябваше да реагирам сега, какво да кажа и въобще можех ли да проговоря или бях способна само да се разцивря? За това предпочетох да си замълча и бързо да потъна в нашата стая. След мен оставих вратата широко отворена и забързах да се настаня на възможно най-далечното легло. В стаята вече имаше няколко момичета, заели леглата до прозорците. Взех последното легло в дъното и хвърлих сака в гардеробчето.

     - Боже, паднахме се до задръстеняците!- до мен достигна гласа на някоя от какичките, а когато се обърнах видях едно момиче да мъкне багажа си и старателно да крие лицето си. Когато все пак вдигна глава да се огледа, видях, че носи очила с голям диоптър. Под тях личаха сълзите, а стъклата ги правеха още по-големи и блестящи, като бисери.

     Наистина се оказа, че сме аутсайдерите на лагера, поне четири от нас. Аз, Цоцоланата- дебела; Цайска- момичето с очилата; Въжето- тя стърчеше поне с две глави над мен и в същото време едва ли имаше двадесет килограма; Манга- едно циганче. Ето ни и нас-великолепната четворка. Останалите три бяха от „нормалните“. Те рядко прекарваха повече от 15 минути в стаята, а все висяха при какичките. Често ги чувахме да оплакват тъжната си съдба- да попаднат с отрепките, какъв позор, каква скука, каква досада, пропиляно време. Виждахме ги тупирани, гримирани, а не рядко и облечени в дрехите напо-големите. Понякога се измъкваха с тях след вечерния час, а после до сутринта обсъждаха колко е било забавно, как са си дръпнали от цигарата на еди кой си, как са опитали нелегално внесената бира от онзи десетокласник, как са видели онези двамата да се натискат зад бунгалото на даскалите… разговорът обикновено завършваше с репликата „Задръстенячки, не знаят какво изпускат!“

     Ами не знаехме, а нямаше и как да разберем. Всички опити за сближаване с по-големите ни съседки, че даже и с нашите съквартирантки оставаха неуспешни. Получавахме само обиди, подигравки и подвиквания да се прибираме в дупките си. На два пъти се опитвахме сами да излезем през нощта. Изчаквахме големите да излязат заедно с останалите от нашата стая, след което и ние се промъквахме по същия начин през мрежата на прозореца /учителите заключваха външните врати на бунгалата, а на прозорците имаше мрежи против комари. Един батко разкова рамката на едната мрежа и тя остана да се крепи само на няколко пирончета, така че лесно се повдигаше и сваляше/. Отвън тъмното ни обгръщаше, навсякъде беше тихо, само от учителското бунгало идваше светлина и глъчка. След десетина крачки ни дострашаваше и се прибирахме обратно, стараейки се никой да не ни види, защото подигравките ни бяха в кърпа вързани. И така на следващия ден следваха нови молби, естествено довеждащи до неминуем присмех и отказ.

     Дните си течаха еднообразно до петия или шестия, когато видях възможност поне да надзърнем в тайните на нощния лагер. Беше късен следобед и се прибирах от поредната разходка с клуба на неудачниците. Във фоайето една от какичките плачеше неистово, а всички останали, заедно с нашите връстнички се опитваха да я успокоят. Застанах срещу тях и разбрах драмата- снощи, нейното гадже ѝ бил казал, че не може да излезе, а днес разбрала, че е излизал.

     - Я, Цоцоланата! - една от тях най-после ме забеляза.

     - Разкарай се, сланино- беше троснатият отговор на ревящата. Щом моята появи и злобните подмятания на останалите не успяха да я разсмеят, разбрах, че за нея нещата са сериозни. В мига, в който ме нагони отново продължи да се пита къде е бил, с коя, обича ли я? Все още любовните трепети бяха твърде далеч от мен, а момчетата бяха просто момчета, винаги готови да поиграят с тебе на войници, индианци, кораби или на стражари и апаши за разлика от момичетата. Тогава, незнайно защо подхвърлих:

     - Само валето може да ти каже?- какво по дяволите говориш си помислих на мига, но беше късно.

     - Кое вале?

     - Купа- продължих, въпреки че разбирах в каква каша се забърквам. Чувствах се като победител, защото вече виждах друго в погледа на тези момичета- не присмех, а любопитство, сякаш за първи път се срещахме.            Думите се изстрелваха една по една от устата ми, макар добре да съзнавах, че с всяка една произнесена, затъвам все по-дълбоко в калта- Попитайте вале купа, то всичко знае за любовта. Може да ви предскаже всичко, до най-малката подробност и никога не лъже.

     Врътнах се на пети и влязох в стаята, доволна, че поне за няколко секунди успях да прикова вниманието им. Но секундите скоро щяха да се превърнат в часове разговори, часове в които бях център на внимание, въпреки че имаше и по-скептично настроени. Разказвах ли разказвах, а те ме гледаха с уважение в очите. От дребният паяк, с който си принуден да съжителстваш се бях превърнала в център на внимание, за това не спирах:

     - Нали сте чули, че някои викат дама пика- изчаках докато всяка една от тях кимне с глава или едва чуто промълви „Да“- това е лъжа и измама. Валето е истинско, но трябва точно в полунощ, тринайсет човека да се наредят в кръг под луната. В центъра на кръга се поставя свещ, от едната ѝ страна се закрепя огледало, а от другата карта вале купа. Всички в един глас трябва да повтарят „Призоваваме вале купа, призоваваме вале купа!“, а само аз си знам тайните заклинания, които да изрека и след това идва духът, като мъгла, като призрак, като привидение и отговаря на десет въпроса, но зададени само от един човек.

     - Я стига глупости, да ти приличаме на дрисли?- озъби ми се какичката, която ми даде прякора още първия ден.

     - Както искате! Но питайте сестра ми, колко пъти ѝ е предсказвало точно- боже, въобще нямах сестра. Лъжех най-безочливо и въпреки това ми беше приятно. Не самото лъгане, а вниманието, отношението… абе …

     - Нека пробваме, а?- изплака нараненото птиче.

     - Ти полудя ли? Отдавна вече не вярваме в тези неща.

     - Може пък да има нещо вярно. Нека пробваме- продължаваше да хлипа излъганата влюбена. За първи път разбрах колко глупав може да е човек, когато е влюбен.

     - Добре! А ти, Цоцоланке, ме чуй добре- ако си ни излъгала всеки един от нас ще ти удари по един шамар, ама як. Ясно ли е? – тупираната ме гледаше заплашително и размахваше пръст.

     - Аз да не ви карам насила- от къде събрах толкова наглост и до днес не зная.

     - Моля те!- изплака какичката, а аз замаяна от това внимание взех та се съгласих и дори през ум не ми минаваше, как ще се измъкна от тази история. Оставащите часове до полунощ бяха единствените за целия ни престой в този лагер, през които не чух нито една обида, подигравка или злобен коментар. Даже играхме карти, „Кент купе“, и аз бях включена в четворката.

     Когато настъпи полунощ излязохме, отидохме в края на лагера, където се събираха и започнахме сеанса. Излишно е да ви казвам, че вале не се появи, какичките бяха вбесени, положението ми не беше розово, даже се оказах в още по-лоша ситуация от преди. Това се очакваше, но това което ми направи впечатление беше Изабела- циганчето. Както ми бяха обещали, всички се наредиха в колонка и ми излюскваха по един шамар, доста злобен. Последни в редичката бяха хората от моята група. Цайска и Въжето, след заплахите от по-големите ме шамаросаха, а Цайска дори трябваше да повтори, защото едва-едва ме докосна първия път. Само Изабела, Манга, категорично отказа. Колкото и да я навикваха, заплашваха, бутаха, тя дори не ме докосна. Накрая беше осъдена да отнесе по един шамар от всички останали.

Вече в бунгалото, сгушена под завивката, се престраших да попитам Изабела защо не ме удари. Отговорът ме свари неподготвена.

     - Защото знам как се чувстваш. Знам, че просеше малко внимание и уважение, знам че искаше поне за час да си човек, да се отнасят с теб нормално. Явно не си свикнала на подобно отношение. При мене е ежедневие. И аз го правя, лъжа, но си измислям, че мога да гледам на ръка, по-безопасно е - изумрудено зелените ѝ очи се усмихнаха, а после се обърна на другата страна и кротко заспа. Изчаках утрото будна, а на другия ден нещата станаха дори по-зле за мен. Не можех да кажа на другарките, това би означавало сама да прекрача прага на ада, доносниците бяха дори в още по-тежко положение. Пък и какво щях да кажа- те ми казват, че съм дебела за това аз ги излъгах най-безсрамно, а те ми удариха по един шамар…

     Единственото, което направих беше да напиша сърцераздирателно писмо до мама и тати колко много ги обичам, колко ми липсват, колко е студено нощем /август????/, колко лоша е храната и колко искам да се прибера. На другия ден пуснах писмото, а след два дни ни натовариха на автобусите и ни върнаха по домовете. Писмото пристигна един ден след мене. Взех го от пощенската кутия и го пуснах в контейнера.

     С времето уж забравих лошите спомени от лагера, уж всичко тръгна в обичайното си русло, но явно споменът се е бил скрил някъде на дълбоко и е чакал най-малката подбуда за да изплува все така ясен и жив. Това се случи първата година в гимназията, когато бях „подготве“. Не бяха минали и две седмици от началото на учебната година и се сблъсках, с едно от „популярните“ /вече не им казвахме вървелки/ момичета на училището. Вървях по коридора към класната стая, когато срещу мен се зададе Вили. Вървеше точно срещу мен, аз отстъпих малко в ляво и тя в ляво, аз в дясно и тя в дясно. Подсъзнателно усещах неприятности. Точно когато трябваше да се разминем, тя се блъсна в мен и с най-презрителен тон каза: „Ало, шматко, гледай къде вървиш бе, селянко!“. В коридора се разнесоха леки хихикания, а аз бях отново на стълбите в онзи лагер и мъкнех прословутия куфар. Буцата в гърлото ми се върна с пълна сила и малко ми оставаше да се разплача. Този път реших да действам. Нямах много време за размисъл и най-доброто, което ми хрумна, беше да разпилея учебниците ѝ из коридора. Беше супер модерно да си носим тетрадките в найлонова торбичка, така че задачата ми не беше трудна, пък и тя не очакваше това. Хванах плика за дъното и се постарах съдържанието на торбата да се разпилее възможно най-далече. Сякаш времето спря - глъчката замлъкна, движението замря, а безброй очи се бяха вперили в нас. Вили ме гледаше учудено. Реших да не ѝ давам време да се съвземе, а да продължа:

     - Събирай! - изръмжах с възможно най-заплашителен тон, като лицето ми се доближаваше максимално до нейното. За моя най-голяма изненада, тя се наведе и събра нещата си. Единственото, което промълви бе, че това не ни е последна среща или нещо от сорта. Прибрах се в класната стая и се чувствах така, все едно ми предстоеше да викам вале купа. Няколко дни по-късно Вили се появи на вратата на класната стая и ме извика да пием кафе след училище. Очаквах какво ли не, но отидох. Наистина пихме кафе, а с течение на времето станахме относително добри познати, не точно приятелки, но взаимно се уважавахме.

     Преди няколко дни, спомена за този лагер беше извикан от дочути подвиквания на детската площадка. Три-четири дечица в хор скандираха „Рачо-кривокрачо, Рачо-кривокрачо!“ Когато се обърнах видях едно момченце да се отдалечава, а крачетата му не бяха съвсем прави. Отново бях на десет, помъкнала куфара по онези стъпала на бунгалото.