ВАРИАЦИИ

Пет персонажа, неподозиращи за съществуването един на друг, попадат в пет случки, нищо не подозиращи една за друга, но приличащи си поне малко. Алина – разхайтено,младо, несериозно, екстравагантно, весело, забавно, красиво момиче, Никълъс - също толкова несериозен, на моменти пропаднал, безотговорен млад мъж с куп пороци, Д-р Давидков – изискан господин на средна възраст, възпитан, прилежен, понякога леко нервен, Жанет – счетоводителка на около 30, консервативна, семпла, скучна, но все пак красива. Всички те по една или друга причина са лишени от кредитните си карти – съответно розова, лилава, синя и червена. Четири персонажа – четири кредитни карти. Дали кредитните карти приличат на своите собственици? А дали за 24 часа един бездомник може да се сдобие с ново лилаво сако и да си намери жълта кредитна карта на улицата и да остане без същото лилаво сако и без намерената жълта кредитна карта? А дали всички случващи се случки могат да имат общ финал?

Валеше. Беше сутринта на 13 Октомври. Петък. Алина вървеше по тротоара с две приятелки и се смееше гръмогласно. Беше се запътила към Националната художествена галерия, където работеше като реставратор. Вече закъсняваше с половин час, но продължаваше все така спокойно да крачи в компанията на своите приятелки. Спираха се пред витрините на магазините, оживено сочеха с пръст и коментираха шумно. Дъжда се усилваше и затова се наложи трите момичета да се скрият някъде. Застанаха точно на изхода на един безистена. Дъждът все още ги пръскаше, но като че ли това не им правеше впечатление. Те продължаваха да се кикотят. Изведнъж и трите се втурнаха към спрелия на спирката трамвай. Вратите тъкмо се затваряха когато момичетата се качиха. Беше неописуема блъсканица, но въпреки това цареше пълна тишина. Оживените гласове на Алина и дружките й разцепваха мълчанието. Прекалено оскъдното им облекло, ярките цветове, странните за повечето хора обувки, екстравагантните им прически. Всичко това всяваше смут в семплата работническа маса. Някои ги гледаха учудено и се възмущаваха, други не им обръщаха внимание. А пък един достоен възрастен пенсионер няколко пъти смъмри под носа си "Ох, на дяда!". Но сякаш присъствието на група циганки привличаше повече вниманието на пътниците. Мръсни, неприветливи, жужащи. Хората бяха приковали вниманието си върху чантите, джобовете и прочие хранилища, и рядко обръщаха внимание на трите девойки. Но ето, че те стигнаха до желаната спирка. Проправиха си път през тълпата, но когато стигнаха до стъпалата на трамвая, качващата се вълна ги помля. Успяха да слезнат. Все още валеше. Ето че стигнаха до галерията. Двете приятелки на Алина горяха от нетърпение да разгледат ателието й. Качиха се по стълбите, влезнаха през широко отворената врата и се спряха пред портиера. Алина бръкна в десния с джоб за да извади стикера си, но цялото съдържание на джоба и беше изпразнено. Панически започна да бърка по всички останали джобове. Помисли си, че приятелките й са и скроили номер, но уви това не беше така. Всичките и пари, розовата кредитна карта, картичката от последния й рожден ден, членската карта от сърфинг клуба бяха изчезнали заедно с портмонето. Припомни си, че когато тичаше към трамвая държеше портмонето си в същия този джоб за да не изпадне. А сега го нямаше. Явно някой й го беше свил в трамвая. Обзе я адска ярост, но бързо се съвзе. Обади се на директора си, че ще отсъства, и се запъти към банката, за да спре розовата си кредитна карта.

Същата тази сутрин, по същото това време един млад мъж отвори очи, повдигна се на лакти, огледа се. Подскочи рязко и се изправи на лилавите си кецове. Беше адски учуден. Недоумяваше как се е озовал насред напълно неизвестна за него улица, без сако, с адска болка в главата. Опитваше да си спомни какво се е случило, но всички опити бяха безуспешни. Започна да проверява джобовете си, сякаш предполагаше какво може да е станало. Оказа се прав, бяха празни. Огледа лицето си в огледалото на близката кола, но по него нямаше наранявания. Спомни си, че снощи след работа се отби в съседната кръчма, но уви не си спомняше кога си е тръгнал. Може би всичко това е резултат на поредната пиянска нощ. Никълас, така се казваше въпросният млад мъж, изтупа останалите си дрехи. Замисли се. Каза тихо "Е, понякога се случват и такива неща" и тръгна по тротоара. Парите бе изпил в кръчмата, сакото беше старо, не носеше накити, освен една кожена връзка на дясната китка, която все още си беше на мястото, мразеше часовниците. Нямаше за какво толкова да съжалява. "О,не! Да му се не види и скапания късмет" Изведнъж в съзнанието му нахлу една лилава кредитна карта, която вчера бе получил от дядо си, като част от наследството си. Сега всъщност се сети и за повода на тази пиянска нощ. "Защо трябваше точно днес да се напия така." Затича се със всички сили към банката.

Отново същата сутрин един изискан господин, на около тридесет и пет, облечен в костюм, с лъснати черни обувки, се качи в асансьора в сградата на една от изисканите частни клиники в града. Това беше козметичният хирург д-р Давидков. Усмихна се на секретарката си и със свежа крачка влетя в офиса си. Съблече балтона си, но преди да го закачи, се сети, че бе пуснал в джоба си кредитната си карта след като бе платил с нея в ресторанта, в който бе закусил тази сутрин. Бръкна във въпросния джоб, но с голямо учудване докторът извади от там една бележка, на която пишеше "Благодарим ви, че избрахте нас и този път! 18лв и 36ст Заповядайте пак!". Това беше касовата бележка. Лицето му се изчерви. Започна нервно да рови в джобовете на панталона си. Ровеше толкова отчаяно, сякаш подозираше какво може да е станало. Спомни си, че на излизане от ресторанта хвърлил касовата бележка на улицата, а синята си кредитна карта пуснал в джоба на балтона с идеята по-късно да я върне обратно в портфейла си. Вдигна телефонната слушалка, набра номера на секретарката си и я помоли да го свърже с банката. Нервно се въртеше из стаята, очаквайки позвъняване от секретарката. Ето, че червената лампичка на телефона започна да мига, последва и познатата мелодийка. Г-н Давидков вдигна слушалката, чу звука за прехвърляне на разговора и с удовлетворение чу гласа на банковия служител. Обясни му проблема си, но банковият служител, за нещастие на хирурга, отговори че проблема не може да бъде разрешен по телефона. Доктора благодари учтиво, след което тресна слушалката, облече балтона си и тряскайки вратата на офиса си, се запъти обратно към асансьора.

Същия ден се оказа доста щастлив за един недотам щастлив човек. Борето беше един от скитниците, които човек често можеше да засече по центъра. Познаваха го всички хора, живеещи или работещи наоколо. Винаги намираха с какво да му помогнат, а и той им се отблагодаряваше с добри думи. Беше весел и жизнен човек, въпреки положението, в което се намираше. Вървеше по тротоар, облякъл новото си лилаво сако, което един пияница му бе дал снощи. Опитваше да си стопли ръцете в джобовете му, но незнайно защо и двата джоба бяха зашити. Сутринта беше студена. Скитникът с дъха си образуваше рингчета, като през тях се опитваше да хвърли една по една семките, които бяха прекарали в джоба му повече от една седмица. Продължаваше да скита безцелно. Но ето че нещо привлече погледа и вниманието му. Наведе се и взе в ръцете си. Огледа го. Беше някаква правоъгълна карта, жълта, а на жълтия фон шарен надпис “Маstercard”. Борето веднага се усети какво представлява въпросната карта и се замисли. Опита се да пъхне картата в десния джоб на новото си сако, но той все още стоеше зашит. Реши, че всъщност няма какво да прави с тази карта, а освен това собственикът на въпросната карта би могъл да го почерпи една ракия. Избърса жълтата карта в ризата си, увия в една раздърпана кърпичка, прибра я в задния джоб на панталона си и се отправи към банката.

Ето че тази петъчна сутрин се оказа по-различна и за още един човек. Всъщност жена. Тя беше винаги елегантно облечена, с известна доза консерватизъм, възпитана, притеснителна, образована. Личеше, че води скучен живот. Всеки ден правеше едни и същи неща по едно и също време. Работеше като счетоводителка в банката в града.  Ето че и тази петъчна сутрин излезе от кооперацията точно в 7.30, качи се на колата си в 7.35. Беше облечена почти изцяло в черно. Караше спокойно, като за разлика от миналата сутрин, тази сутрин бе хванала волана само с едната ръка. Отново не пропусна да си купи любимия всекидневник, както и една две от онези прекрасни шоколадови вафли, които бяха толкова прекрасни. В 8.00 часа тя вече бе пред входа на банката, а две-три минути след това беше се разположила на стола в така омразния й кабинет. Неусетно дойде време за обедната почивка. Обикновено Жанет, така се казваше въпросната дама, не използваше обедната си почивка. Но днешният ден като че ли трябваше да е по-различен. Взе чантата и палтото си и се отправи към изхода на банката. Пред банката се размина с три странно облечени момичета, които обсъждаха нещо на висок глас. Продължи надолу по тротоара. Влизаше в всеки магазин за дрехи. Старателно разглеждаше окачените блузи, като с отучено движение на двете ръце, отместваше една след друга закачалките. Ето че си хареса поредната черна блузка, в точно този консервативен стил, който обичаше да се облича. Свали я от закачалката, отиде в пробната, облече я, хареса се, усмихна се на себе си в огледалото. Извади портмонето си за да плати, но червената кредитна карта я нямаше. Сутринта, когато показа служебния си пропуск на портиера, не бе забелязала дали е там, но факт е, че сега я нямаше. Силно се притесни. Изчерви се. Идеше й да потъне вдън земя от мисълта, че ще я помислят за измамница. В същото време се опитваше да си спомни кога за последно е вадила кредитната си карта. Леко смутено се извини и със забързана крачка напусна магазина. Запъти се обратно към банката.

Ето че стигна до банката. Краката и трепереха от притеснение. Вместо да се качи на асансьора, се запъти към колегите си от отдел “Кредитни карти” за да обяви изчезването на кредитната си карта. Влезе в чакалнята пред въпросния отдел. Намръщи се. Въздъхна тежко. Явно бе, че трябваше доста да почака. От притеснение бе забравила, че оставаше още час до края на обедната почивка.  А и не беше единствената, която по някакъв начин се бе разделила с картата си. На меките диванчета се бяха наредили петима души – три млади и странно изглеждащи госпожици; един господин, облечен доста изискано, с елегантни очила и един не дотам изискано облечен човек с лилаво сако, който по-скоро й приличаше на клошар. Всички мълчаха. Погледите им се бяха съсредоточили в една точка и като че ли нищо не беше в състояние да ги отмести. На отсрещната стена бе окачен  календар. Едно сиво лице на черен фон, с изблещени очи, отпечатано върху календара, сякаш наблюдаваше случващото се и като че ли се присмиваше, даже от време на време човек можеше да си внуши, че се гърчи от смях. Надолу се редяха едно след друго числата. Ето че въпросното сиво лице си имаше и сърце. Най-вдясно на колонките от числа, оградило датата 13, блестеше едно червено пластмасово правоъгълниче. Продължаваше да е тихо. От време на време някоя от трите млади госпожици почваше да се кикоти, но разбирайки бързо, че на никой не му е до смях, притихваше и отново съсредоточаваше погледа си. Жанет нервно бе скръстила ръце, на моменти потропваше с токчето на дясната си обувка, погледът й с интерес обхождаше всичко около нея. Стараеше се да не мисли за червената си кредитна карта.

Лицето на счетоводителката изведнъж промени формата си. Едва сега тя забеляза младият мъж, които се бе свил на пода между дивана и стената и като че ли си доспиваше. Зад дивана се подаваха само късче от косата му, както и лилавите му кецове. Ето че започна да се размърдва, повдигна се, видя се цялото му лице, още не бе отворил напълно очите си. Сънено попита колко е часът. Но никой не му отговори, сякаш сам си задаваше въпроса. Скочи рязко и се залепи пред календара. “Ахам! Като за начало е добре. Поне знам датата.13-ти! Интересно. А случайно да знае някой колко е часът?” Обърна се към омърлушените хора, поседнали на дивана. Още преди някой да го е чул, измърмори нещо и се втурна към въпросния диван. “Ти, нещастник такъв! Сега ще се изясним с теб.” Никълъс беше хванал господина с лилавото сако, което до предишната вечер носеше самия той, за рамото и го блъскаше. Чуваше се единствено “Ама, ама, ама… аз.. такова”. Д-р Давидков скочи, сграбчи младия мъж и го дръпна на страна. Всички в чакалнята отклониха погледите си от произволните точки, в които се бяха съсредоточил до този момент. “Пусни ме бе! Ще го обеся тоя клошар. Ти ли ме обра? Къде ми е кредитната карта”.  Борето уплашен свали сакото и го хвърли на Никълъс. “Ето, щом си го искаш обратно, ама аз в него нищо не съм намирал”. Никълъс рязко се наведе, сграбчи сакото от пода и тръгна да търси кредитната си карта из джобовете. Още преди да мушне ръката си в някой от джобовете, намачка сакото на топка и го заби с всички сили в пода. Бе се сетил, че не отдавна бе зашил всички джобове. Намръщи се и троснато седна на пода. “Ама аз намерих сутринта една кредитна карта”, тихо каза Борето “и за това съм тук да я върна”. Лицето на Никълъс отново почервеня, очите му се облещиха, сви устни и се втурна отново към Борето. “Ах ти, знаех си, че си бил ти. Давай я! Веднага!”. Събори Борето на пода и почна да му рови по джобовете, кълчейки ръцете му. Отново доктора скочи и ги разтърва. Борето стана, изтупа се и бръкна в задния си джоб. Извади една раздърпана кърпичка. Всички наскачаха около него в очакване да видят в кърпичката своята кредитна карта. “Розова е нали, знаех си че не може да е толкова зле”. Съсухрените ръце разтвориха кърпичката и оттам се облещи една жълта кредитна карта. Всички се ядосаха, но все пак никой от присъстващите не бе от печелившите и затова нещата бързо се успокоиха. Отново всички насядаха на дивана. Умълчаха се. Забиха погледи незнайно къде. Ето че от някъде се чу звук от часовник. Беше свършила обедната почивка. Лицата на присъстващите станаха по ведри.

“Ама… ама… аз… колко съм глупава”, измърмори Жанет, която продължаваше да стои със  скръстени ръце непосредствено до дивана, “ама аз си извадих картата вкъщи и я оставих на нощното шкафче”. Всички погледи се отправиха към нея. От срам се изчерви, продължаваше да държи ръцете си скръстени. “Аз… беше ми приятно”. С наведена глава и бавна крачка се отправи към изхода. Трите момичета започнаха неистово да се хилят, но бяха прекъснати от шума на токчета, идващ от банковата служителка, която чакаха от час и половина. Всички наскачаха. Скупчиха се около въпросната служителка. Беше ядосана. Избута Никълъс, който бе препречил пътя й и с доста груб и нахален тон каза “Извинявам се, но днес работният ми ден приключи. Ако обичате елате утре. Прекалено кофти ден ми е днес и си взимам отпуска. Закъснях за работа, с температура съм, а на всичкото отгоре си изгубих жълтата кредитна карта. А сега моля ви… бързам да си тръгна и да си доям кофата със сладолед, която ме чака вкъщи”.  “Ама как така! Ама аз…. Ама аз… почакайте… аз!” Изблъска още по грубо Борето, който се опитваше да и каже нещо и с бърза крачка се отдалечи. Спогледаха се, не знаеха дали да се смеят дали да плачат.

А в същото време сивото лице от календара се превиваше от смях. Но изведнъж усмивката истина, облещените очи станаха още по-облещени. А червеното правоъгълниче, да същото от календара, бавно полетя към пода. На календара остана единствено числото 13, което незнайно как от черно бе станало червено. Явно днес все пак някой празнуваше.