ВАВИЛОНСКИ КУЛИ

       Едно време в еди-кое си село в две съседни, напълно еднакви къщи – с еднакво широки дворове, с еднакъв брой етажи и стаи, врати и прозорци, тераси и комини, с еднакъв цвят – живеели двамата братя Кабил и Хабил. Техните взаимоотношения били точно такива, каквито трябва да бъдат взаимоотношенията между всички братя, дори, ако не звучеше твърде поетично, патетично, утопично и идеалистично, бих казал и между всички хора. Кабил и Хабил работели заедно и всичко спечелено делели по братски, като и двамата нямали нищо против, дори често настоявали другият да вземе по-голям дял, но в крайна сметка винаги стигали до разбирателство и разделяли спечеленото напълно поравно. Също така те обичали и да си почиват заедно. Всеки от двамата помагал на другия, в каквото и с каквото можел, и най-важното – когато говорели, се разбирали прекрасно, всеки знаел какво казва другият, без да се налага да се правят излишни, неточни и най-често неверни догадки и предположения; думите им имали общ смисъл, а разговорите им били истинско общуване, а не само говорене, при което просто се разменят празни, предварително подготвени фрази, без да се казва нищо съществено. Всичко било, както трябвало да бъде.

       Но в един ден – съвсем обикновен – жената на Кабил му задала неизискващия отговор въпрос, след който всичко се променило:

       - Абе къщата на Хабил не е ли по-висока от моята?!

       След този „въпрос“ Кабил започнал все по-често да се вглежда дали пък собствената му къща вярно не е по-ниска от тази на брат му. В интерес на истината наистина къщата на Хабил била с пренебрежимо, дори с незабележимо малко по-висока от тази на Кабил, но това не се дължало на факта, че едната къща била по-голяма от другата, а на факта, че основите на едната били на малко по-високо място. Всъщност двете къщи били напълно еднакви, тъй като били построени от родителите на двамата братя, които искали да бъдат, доколкото е възможно, по-справедливи и да оставят на всяко от двете си деца абсолютно еднакво наследство.

       От постоянното вглеждане и от неспирните натяквания на жена си Кабил също започнал да забелязва незабележимата разлика във височината на двете къщи и тя не му давала мира. Той започнал да спи все по-зле и все по-малко, докато накрая съвсем изгубил съня си, започнал да преяжда от напрежение и да изпитва по-други, несъвсем братски чувства към брат си. Постоянно мислел как да реши този доскоро несъществуващ „проблем“.

       След много дни и нощи, пропилени в ненужни терзания и в зловредна завист, Кабил твърдо решил да построи още един етаж на своята къща и по този начин тя да стане по-висока от братовата му. Вложил колкото имал спестени пари и вдигнал така желания, но толкова ненужен етаж.

       Още щом строежът на новия етаж започнал, Хабил истински се зарадвал, че брат му разполагал с достатъчно пари, за да построи по-голяма къща и при първия удобен случай, тоест при първата им среща напълно искрено го поздравил за предприетото начинание. Но веднъж, когато вече етажът бил завършен, жената на Хабил доста категорично изразила пред своя мъж недоволството си, гнева си и откровената си злоба от това, че къщата на Кабил е станала по-висока от нейната. Сега вече се налагало и Хабил да харчи спестеното, за да вдигне и той един напълно ненужен етаж на своята къща. Щом Хабил построил етажа, къщата му отново станала с незабележимо малко по-висока от тази на Кабил и в „дома“ на втория отново започнал да се чува до болка познатият „въпрос“, в резултат на което Кабил бил самопринуден да работи много повече, да спи по-малко и да не желае да дели поравно с брат си това, което изкарвали заедно, за да събере пари, с които да построи още един етаж.

       Така Кабил и Хабил започнали да работят все повече, за да трупат все повече пари, с които да градят все по-високи къщи. Престанали да се уважават. Започнали да се лъжат един друг, като и двамата се стремели да вземат по-голям дял от печалбата. Разделили се, защото станало невъзможно заедно да работят и справедливо (по братски) да делят спечеленото. Престанали да си почиват заедно, никога не общували, а в редките случаи, когато приказвали един с друг, всъщност никак не се разбирали, думите им вече нямали общ смисъл, всеки ги тълкувал според собствените си ограничени, егоистични и егоцентрични разбирания и убеждения. Имали един и същ майчин език, говорели на него, но без да се разбират.

       С всяка изминала година къщите на двамата братя растели с по един напълно ненужен етаж и ставали все по-високи, докато не заприличали на огромни призрачни кули, в които живеят не хора, а някакви машини или по-точно роботи, които работят, без да изпитват никакво удоволствие от работата си, без да намират нито удовлетворение, нито смисъл в нея, които работят само за да печелят все повече пари, с които да строят все по-високи къщи, в които си живеят все същият брой хора, защото всички новопостроени етажи оставали празни, празни като живота и като душите на двамата братя и на техните „семейства“…

       От казаното дотук е възможно някой да заключи, че за цялата тази бъркотия била виновна жената на Кабил, а впоследствие тази на Хабил, но това би било едно съвсем погрешно заключение. Истината е, че цялата вина си била на двамата братя. Кабил не бил длъжен да се хваща за думите на жена си, че братовата му къща била по-висока. Пък и да била по-висока – какво от това?! Същото важи и за Хабил. На жените трябва да се угажда, но винаги с мярка, започнеш ли да обръщаш внимание на всичките им прищевки, започнеш ли да се опитваш да им угодиш във всичко, загубен си! А пък от това, че жената на Кабил първа забелязала незабележимата разлика във височината на двете къщи, не следва, че жените са по-големи материалисти от мъжете, а просто – че са по-наблюдателни. Ако Кабил пръв бил забелязал тази разлика, може би щяло да последва същото развитие.

       Лесно е да се досетим, че тази безумна надпревара нагоре по отвесната ос на триизмерното пространство можела да продължава до безкрай или поне докато двамата братя били живи. За щастие на всички нас (на хората) Бог е съвършено Справедлив и Премъдър. Щом двете къщи станали прекалено високи, прекалено тежки, прекалено нестабилни и основите им вече едва издържали, задухал ураганен вятър, който разклатил двете неестествено високи постройки, и под непреодолимото въздействие на земното притегляне те рухнали до основи, на тяхно място останали само две абсолютно еднакво високи купчини строителни отпадъци.

       В мига точно преди тази „злополука“ Хабил току-що бил построил поредния етаж, с което изравнявал по-височина своята къща с тази на брат си, и двете „семейства“ се били отдалечили на достатъчно разстояние, за да измерят с поглед вече не дали двете къщи са равни, а коя е по-висока. Така че всички членове и на двете „семейства“ наблюдавали от първия ред как рухват толкова години тежък труд, излишни лишения, мечти, породени от завист, глупави надежди, че с нещо са и ще бъдат повече от другите… Всички разбрали колко безсмислено било всичко!

       Големите беди би трябвало да сближават и да сплотяват хората, а не да ги отчуждават едни от други. С братята Кабил и Хабил и с техните семейства се случило първото. Тъй като били похарчили почти всичките си спестявания в тази безсмислена надпревара и тъй като били останали без къщи, се наложило двете семейства да съберат наедно малкото налични им пари и запретвайки здраво ръкави, със задружен труд да построят един малък дом, в който заедно да живеят без ненужно съревнование, без задушаваща завист и без болестотворна алчност, при чието наличие животът се превръща в ад, а при отсъствието им – в рай.

       Щом всички започнали да се трудят в името на едно общо, добро дело – трудът, отдихът, думите, разговорите, животът придобили съвсем нов смисъл. Вече имало за какво да се живее. Имало за какво да се говори, имало разбирателство в разговорите и най-важното – думите имали общ смисъл.

05.04.2021, 14:08, Горно Дряново