Тази вечер се прибирах отново по познатите улици, но те като че ли бяха
различни, навяваха спомени... Колко пъти минавахме с него от там? Не ги броях,
просто сякаш не обръщах внимание... заслепена от някакви там мисли за нещо
различно... Бяхме заедно, смеехме се, а сега бях сама, него вече го няма... Е,
има си заместник, но какво от това? (И той не е до мен, а в родния си далечен
град, където е живота му, в който не се вписвам по никакъв начин)... Обичах
го... Още го обичам, липсва ми и моментите с него са сякаш ясно очертани в
главата ми, виждам ги, сякаш той е до мен... Не мога да се върна назад, при
него... нараних го, убих го... Плачейки признавам на себе си това и смятам да
взема правилното решение... Само наранявам хората, които обичам, по-добре ще е
май да си стоя сама, друго не заслужавам... оценявам хората, когато ги изгубя, а
тогава е твърде късно... Но... липсва ми докосването, смехът му, очите му – сини ...