Зимата на нашето недоволство
Страхът от неоценката на другия не прави ли пътеката на живота ни по – къса? И не сме ли по – сами като заключваме сърцето си за другите? Знаем ли накъде да вървим, ако с избора си сме направили слепци от себе си? „И душата си къде ще пуснем на заспиване?! Към торбата на палача, която е една за всички ни, когато дойде краят...“
Това да пишеш на или за някой може да бъде един много дълъг, самотен процес. Момент от живота ни или по – скоро един от малкото такива, в които си позволяваме да излезем всичко, което мислим и чувстваме, макар, и само чрез писане... Все още не сме станали толкова смели, че да се изправим пред света и да заявим, че обичаме, мразим, копнеем, желаем, мечтаем, страхуваме се, плачем, смеем се, и всички онези съвкупности от светове, които не смеем да изложим на светло, тъй като ни е пределно ясно с какво око ще погледнат най – вече на нас и как ще ни сложат под микроскоп, и ще ни осъдят заради това, че сме проявили прекалено голяма смелост и инициативност.
Сега се замисли, Ти, който си отделил 5 минути от забързаното си ежедневие, за да прочетеш написаните редове – имаш ли смелостта да се изправиш не пред кой да е, а именно и само пред себе си?!? Да застанеш пред огледалото, да се втренчиш в образа отсреща, най – големият съдник, и да си простиш?! Да си простиш, че излъга родителите си за слабата оценка на контролното; да си простиш, че излъга учителя, преправяйки подписа на родителя; да си простиш, че закъсня за срещата си с Нея и че не я целуна по – рано?! Ще можеш ли да си простиш, че пренебрегна себе си и напусна работа, която харесваше, за да идеш на друга такава, която не ти доставяше особено голямо удоволствие? А ще можеш ли да преглътнеш факта, че пушиш много, пиеш още повече, взимаш наркотици; преструваш се, че си всичко друго, което хората очакват и искат от теб, но не и самия себе си, и то само, защото те е страх, че ще се събудиш някоя сутрин, леглото ще е празно, шишетата и чашите ще се търкалят по земята; отнякъде ще мирише на изгоряло, най – вероятно си забравил запалена цигара, и единствената ласка, която ще получиш ще бъде от котката, която търси внимание, защото не те е имало цяла нощ?!?! ...
Прошката – благодетел, на която не съм способна. Не мога да прощавам, не мога и да забравям, но как да простиш на някого, когато първо на себе си не можеш?! И ако не успеем да простим нито на себе си, нито на другите то тогава ще имаме ли смелостта да се изправим пред всичко онова, което ни прави слаби; да погледнем страховете си в очите, и без капка колебание да поискаме прошка?! А дали сме надраснали себе си достатъчно, за да сложим ръка на сърцето си, да затворим очи, въздъхвайки леко и да признаем, че в даден момент не сме били прави? Че сме сбъркали и сме наранили хора, които по някаква необяснима за нас причина все така продължават да бъдат част от живота ни, без значение дали са с нас или са ни напуснали?!?
Очите ти се насълзиха, нали? Защото сега е моментът, в който осъзнаваме, че не някой си е отишъл от нас, а именно ние сме си отишли от този някой. Осъзнаваме, че предавайки себе си сме предали и човека, от когото сме си тръгнали или пък обратното... Нанесли сме толкова много рани, пролели сме толкова много кръв, оставили сме толкова много белези... Но не означават ли белезите ни, че сме живи? И готови ли сме да приемем факта, че душата ни ще бъде гноясала, съсухрена, и грозна и че отдавна сме загубили силата да успяваме да докоснем нечия друга душа само с усмивка?! ...
А останало ли е нещо от нашата душа? Или бяхме прекалено заети да пушим, да пием, да правим безразборен секс и затваряйки се дълбоко в себе си да твърдим, че никога преди не сме се чувствали толкова добре, колкото сега?!? ... За теб, читателю, не знам, но аз... Аз определено бях толкова заета...
Стайнбек е казал, че „промяната идва като лек ветрец, който развява завесите по изгрев слънце, като приятния аромат на дивите цветя, дори на тревата...“, но така и не станах готова за тази промяна. Така и не се погледнах в огледалото, и не се посочих с пръст, защото всеки един от нас носи частица вина за собствената си трагедия в живота си. Не сме достатъчно надраснали себе си, за да си признаем без да се страхуваме, че в удобен за хората момент това ще бъде използвано по всеки възможен начин срещу нас...
И дали ще си спомням досегашния си живот, когато след време отново ми се даде шанс да погубят себе си?! Вярно беше, че всичко се крие във времето, но имах ли смелостта да чакам и очаквам каквото, и да било, от когото и да е? Или просто времето се подиграва с всичко?
Какво ли щеше да каже психиатърът ми за това рязко падение, неприсъщо за личността ми? Да, най – вероятно щеше да каже това... Състоянието ми беше достатъчно, че да доведе до нещо апокалиптично. Искаше ми се да притъпява и най – вече да се лишат от излишните за мен емоционално-психично, и душевни катарзиси, които причиняваха всичко останало, но не и нещо добро...
Все по – рядко мислех, все по – рядко ппишех, а когато рядко чувствах всичко беше толкова объркано... И когато психиатърът попита Защо, и Какво се дължи на тази промяна, аз, с кратка пауза, щях да кажа, „че съм податлива на всякакви състояния заради душевните сблъсъци на чувствата в мен и че отново съм в положението, в което съм затънала почти до главата, и ми е добре така...“
Не се самосъжалявах, нито пък бях направила някакво отчайващо откритие. Пак бях на онзи кръстопът, в който усещах и знаех, че нещо ми липсва, но този път не бях сигурна, че искам да го търся или каквото, и да било.
И в този ред на мисли мога само да въздъхна, както, и за всичко хубаво, което е минало покрай мен като приятен полъх, на фона на безцветното ми съществуване...