Писма в тетрадка
„Писателите, когато създават романи, се стараят да заприличат на всевишния - могат да обгледат и схванат напълно която и да било човешка история и да я представят така, сякаш Бог си я разказва сам, без всякакви забулвания и от начало до край значима. Не умея това, дори толкова малко, колкото умеят писателите. Историята ми е по - важна за мен, отколкото историята на някакъв писател за него, защото е моя собствена и е историята на един човек, не на измислен, на възможен, на идеален или изобщо на несъществувал, а на действителен, неповторим, жив човек. Наистина днес по - малко, отколкото някога, се знае какво е това действително жив човек и хората биват убивани вкупом, а всеки човек е един скъпоценен, неповторим опит на природата. Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории. Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена…“ - Херман Хесе, „Демиан“
Капки.
Чистота.
И след това нищо друго освен тишина.
И мелодията, която постоянно звучи в главата ми.
Кратък миг на разсеяност - жената в съседния вагон изглеждаше доста разпалена. Говореше си сама и постоянно наместваше очилата си.
Дали беше луда? А може би на нея аз й изглеждах такава. Кой знае... Но едно знам със сигурност и то е, че никога нямаше да разбера. Тя така и не ме забеляза, и още по - добре, защото беше крайно невъзпитано да я зяпам така.
Дежа вю... И друг път ми се е случвало абсолютно същото нещо, с абсолютно същата жена.
Огледах се.
Дали някога, някъде, всички хора по Земята сме се срещали вече? И било ли е достатъчно нечие докосване, за да премахне всяка болка?
За другите не знам, но нейното със сигурност ме спаси...
Да, ето я, вече виждам съвсем ясно образа й... Толкова търсена и толкова чакана...
Първото нещо, което винаги си спомням са очите й - пълни с толкова добрина и наивност; с толкова приключения и дъги, и там някъде, в крайчето на окото й, виждам и себе си.
Смело мога да кажа, че очите й са единственото огледало, в което харесвам отражението си.
Дъжд.
Мисля си за дъжд, когато поглеждам в очите й. Те не са сини, но ми напомнят за онези поляни, които са окъпани в роса и така подканят краката да стъпят... Като по килим.
Пролет.
Ухае ми на пролет.
Виждам и усмивката й. Ооо, онази усмивка, която ме кара да се влюбвам в нея отново и отново.
Но не е ли прекрасно? Да погледнеш човека до себе си и да се влюбиш отново?!
Невероятно е!!
А знаете ли кое е най - хубавото? Тя цялата е моя! От главата, та чак до петите и обратно.
Ако можех да върна времето назад... Е, бих го направила само, ако знаех, че ще я срещна отново. А аз знам, че във всеки следващ живот ще я срещам и ще бъде толкова много моя, колкото ужасно много нейна съм, и аз.
Пожелах си я.
Сбъдна ми се.
И е толкова хубаво. И тя е толкова хубава!
И как ми трепери душата само, когато я няма...
Пиша тези редове в часовете, в които се предполага, че трябва да спя.
Така трудно е да се спи без теб, че само часовниковите стрелки се опитват да догонят безсънието ми...
Опитвам се да се върна назад във времето и да си спомня момента, в който спря дъха ми за първи път...
Почакай, ето го...
Първо бяха очите ти, които се запечатаха в съзнанието ми... Ужасно топли очи. После усмивката и гласът ти, а след тях всяка една частичка от теб...
„Представях си моментите, които си отделяме. Тези, в които съм до теб и те изслушвам, и онези, в които си далече и ми липсваш... Представях си как говоря по - малко, за да мога да чувам гласа ти; как те прегръщам и целувам повече, и как ти казвам, че те обичам с цялата си душа... Представях си как заспиваш до мен и как спирам времето само, за да те гледам колко спокойна си всъщност…“
И когато стигнах до момента, в който си казах, че искам да бъдеш смисъла на моя безсмислен живот; че искам да бъдеш част от моите дълги дни и нощи; че искам вечер да заспивам до теб и сутрин пак до теб да се будя; че искам да виждам бъдещето си в твоите очи и да се опитвам да направя живота ти поне малко по – красив... тогава разбрах, че вече те обичам… Непонятно за мен как, но беше факт...
И ето ни, известно време след това - ти си цялата моя, и аз съм толкова много твоя... И нищо от това не се е променило!
Не съм ти го казвала, но когато те срещнах, любов моя, светът се въртеше прекалено бързо и всичко беше твърде объркано, за да си представя, че такъв светъл лъч като теб може да бъде с мен, и не е минал и ден, в който да не се питам - как е възможно, когато те погледна в очите да видя съдбата си?! ...
Никога няма да разбера отговора.
Търся го.
В очите ти го търся.
И като че ли отговора намирам в целувките ти...
После разбирам, че съм сбъркала и отговор няма...
Опиянена.
Със замъглено съзнание.
Как е възможно в очите ти да видя съдбата си?
Изписвам ред след ред, любима, а всичко, от което се нуждая и което искам е просто да си до мен.
Знам, че по лъжичка на час ти давам със своите истории, но не знам как точно да ти поднеса, че си ме развълнувала още в първия ден на нашето познанство.
С остроумието си предизвика у мен любопитство и желание да разбера какво е усещането да съм част от именно твоя живот... И един ден просто се улових как всичкия шум около мен изчезва в момента, в който се появиш...
Писането - моят начин да те почувствам по-близка.
Там някъде си.
Усещам те с всяка частичка на тялото си.
Ти си много странно явление в моя живот - на безумни, неприлични помежду си кадри и пресечки... Не ми се беше случвало да открия светлина от толкова невероятен ъгъл! Не мога да повярвам как се случи...
Когато обичам - обичам много и истински, а теб много те обичам! За теб ме боли; за теб яростта ми не познава предел и за теб съм способна на много повече, отколкото за самата себе си.
Ти си моят избор и винаги ще бъдеш! Това ме кара да дишам по - леко; да плача по - малко и да живея по - щастливо!
Ти стана неразривна част от моята микровселена и ако си отидеш някой ден от мен това ще остави всепоглъщаща черна дупка в душата ми...
Дано осъзнаваш какво обединение си на безкрайност и крайност; на несравнима радост и необятна болка; на нестихваща велика музика и сковаваща студена тишина!...