Дневникът на Алисън Рейн: Август
9. Август. 2018 год.
5 месеца и 16 дни преди годишнината ни. Започвам да ти пиша отсега, защото не знам колко точно време ще ми трябва, за да ти кажа всичко, което е на сърцето и душата ми или поне повечето, или може би малка частичка, от нашата малка-голяма Вечност.
Пиша ти тези редове в часове, в които ти все още спиш. Само ветровете, които дъхтят в косите ми и изгревът, който зрее в зениците ми, знаят какво се крие в мислите ми.
Истина е, че те срещнах в един много труден, отчаян и незапомнящ се с нещо кой знае какво период от живота ми. Бях разбита на милиарди парчета и пръсната из Вселената, а когато влезе през вратата на магазина, още тогава нищо друго вече нямаше значение, защото на колкото, и парчета да бях, вече ти беше моята Вселена. И ме събра.
Благодаря ти!
Откакто сме заедно на няколко пъти започвам да чета „Любовта трае 3 години“ на големия Фредерик Бегбеде. И преди съм правила същия опит, защото беше, и все още е голям хит. Откакто сме заедно, опитите ми да я прочета са винаги безуспешни, поради няколко причини, които ще се опитам да ти разкрия в оставащите 5 месеца и 16 дни до нашата четвърта година заедно (защото вярвам искрено и силно, че ще оцелеем до тогава, че и след това!)
Първият опит започна с: „Някои вярват в любовта, други не вярват. А Марк Мароние вярва, че любовта трае три години. И има доказателства за това: статистиките, биохимията и личният опит. Началото на неговия разказ съвпада с развода след тригодишен брак. Първата година човек казва: „Ако ме напуснеш, ще се убия“. Втората година казва: „Ако ме напуснеш, ще страдам, но ще ми мине“. Третата година казва: „Ако ме напуснеш, ще изстудя шампанското“... Първата година се купуват мебели. Втората година се разместват мебели. Третата година се делят мебели. Дали любовната история с Алис (все още съпруга на друг мъж) ще завърши по същия начин? Дали връзката им ще премине отвъд съдбоносната граница във времето? С характерния си привидно безгрижен тон Фредерик Бегбеде ни поднася доста горчиви мисли за съвместния възможен и невъзможен живот на мъжа и жената в едно общество, където любовта има гаранционен срок, също както колите и пералните…”
И не продължих да чета. За мен, по - важно беше и все още е, да доказвам на теб, на себе си, и на света, че любовта не трае три години! Исках и все още искам да докажа, че нашата любов е, и ще бъде вечна! Защото те обожавам!
Когато направих втория си опит, стигнах до: „Любовта представлява една великолепна катастрофа: знаеш, че пред теб има стена, и въпреки всичко даваш газ. Тичаш право към своята гибел с усмивка на уста. С любопитство очакваш кога точно ще гръмне всичко. Любовта е единственото предварително програмирано разочарование, единственото нещастие, което всеки може да предвиди и всеки път желае отново…”, като любопитството ми ме отведе още малко по - нататък, където книгата гласеше, че „Комарът трае един ден, розата три дни. Котката трае тринадесет години, а любовта три. Това е положението. Най-напред е годината на страстта, после годината на нежността, накрая годината на скуката…”
И спрях да чета, защото упорито отказвах, и отказвам да приема, че любовта, че нашата любов, (ще) трае три години!
Когато някъде прочетох цитата „За да искаш другите да те обичат, първо трябва да обичаш сам себе си”, от същата книга, се реших на нов опит, който не беше чак толкова неуспешен, защото душата ми и всяка частичка от мен копнееха за стойностна книга, и продължих, защото за целия си живот никога не се научих да прощавам, нито пък да забравям. Най - вече на себе си, камо ли на другите… Не се научих и да си бъда самодостатъчна…
„Ако жена ви е на път да ви стане приятелка, време е да предложите на някоя приятелка да стане ваша жена…” беше момент от книгата, който прочетох горе-долу по времето, когато Любимата ми твоя колежка се беше появила и факта, че ти беше интересна, и те караше да изпитваш нуждата да имаш нужда от нещо ново (повече от мен), не само ме караше да се чувствам самотна, недостатъчна, ревнива, ами и гневна. Тогава спрях да чета, защото в мен се загнезди страхът, че съм на път да ти стана приятелка и по - горе посоченият цитат да се сбъдне…
Петият опит за прочит на Фредерик Бегбеде не беше толкова скорошен, но въпреки разочарованието ми до момента, в мен оставаше онова чувство, което искаше да прочете до край книгата и да обори всяко едно твърдение, че любовта трае само някакви си нищожни 3 години. А и „Най-прекрасните празници са онези, които се случват вътре в нас” ми даде нови сили, с които подминах пошлото, и повърхностно: „Любовта причинява проблеми с дишането” (което може да се разгледа като отрицателно, но и като нещо положително, защото след 3 години и половина - все още спираш дъха ми ❤️)
„Ето ви един съвсем прост тест, за да разберете дали сте влюбен: ако след четири-пет часа, прекарани без вашата любовница, тя започне да ви липсва, това означава, че не сте влюбен – ако бяхте, десет минути раздяла биха били достатъчни, за да направят живота ви непоносим” бяха следващите редове, които като че ли ме надъхаха да продължа да чета, защото всички висши сили ми бяха (и все още са) свидетели, че ми трябват дори по - малко от 10 минути без теб, за да почувствам живота си непоносим.
Отсъствието ти е така смразяващо непоносимо, стените сякаш се стесняват, а таванът като че ли ще ме затисне... И леглото е така огромно, и празно...
Всеки миг прекаран далеч от теб е мъчение, а разстоянието между нас, когато те няма, не се измерва само в километри, а и в човешката самота помежду ни. Отсъствието ти ме връща в мрачните и студени години от живота ми, когато още не те познавах. Сега не мога и не искам да си представям живота си без теб!
Дори за кратко време да те няма това е най – дългото време и най – студената зима; най – тъмната нощ и най – горещото лято...
Времето без теб е онзи период, в който демоните ми разкъсват оковите си и започват изтезанията над душата ми...
Имам нужда от теб – нуждата да ме обичаш и да ме пазиш от всичко!!
Имаше някаква малка светлинка в тунела, която разпали всичко в мен след заветното„Моята любов е с малка буква, но с широко разперени криле”, защото моята любов към теб е именно такава - с широко разперени криле, даваща ми свобода, топлина.
Редове като „Онези, които говорят срещу любовта, са хората, които имат най-голяма нужда от нея”, ме караха още по - разпалено да прочитам ред след ред, страница след страница и за миг като че ли се обнадеждих (защото, малка моя, ти си най - дългата ми връзка и факта, че любовта може наистина да трае три години е изключително непоносим!)
На някой от поредните опити вече се чудех „защо по дяволите се напрягам с тази книга?!” и че само човек, който никога не е обичал би написал нещо като „Срещате едно вълшебно същество, жените се за него и изведнъж това вълшебно същество се изпарява: превръща се във ваша съпруга. Ваша съпруга! Какво оскърбление, какво падение за нея! В действителност онова, на чието търсене би трябвало да посветите целия си живот, е жената, която никога няма да ви принадлежи!” или „Разводът е умствено дефлориране. Поради липса на една „добра война“, която заслужаваме, подобни бедствия (също както да загубиш майка си или баща си, да се окажеш парализиран след автомобилна злополука, да изгубиш жилището си, след като са те уволнили несправедливо) са единствените събития, които ни правят мъже…”
Кой би казал, че се е „оженил заради другите. Бракът не е нещо, което човек прави за себе си. Той се жени, за да ядоса приятелите си или да достави удоволствие на своите родители, често и двете, понякога в обратен ред…”, ако не е изпитвал обич и любов в най - чистата им форма?! …
Противоречиви чувства изпитах, когато прочетох, че „Човек съжалява онези, които страдат, но никога онези, които причиняват страдание” и „Страдах, че живея в клетка, а сега страдам, че съм свободен” … Явно, все пак, лирическият герой и неговият автор са изпитвали любов, някога, за да страдат от свободата си…
И така, с още доста разочарования, и възхищения от написаното в книгата, стигнах до момента, в който се заявява, че „Научих преди всичко, че за да бъдеш щастлив, трябва да си бил много нещастен. Без чиракуване, без болка щастието не е трайно. Любовта, която трае три години, е любов, която не е изкачвала планини и не е потъвала на дъното, а е паднала наготово от небето. Любовта е трайна само когато всеки от двамата знае нейната цена и по-добре да си е платил предварително, инак има опасност да трябва да урежда сметката след това. Ние не сме подготвени за щастието, защото не сме привикнали с нещастието. Ние сме възпитани в преклонение пред удобството. Трябва да знаеш кой си и кого обичаш. Трябва сам да си довършен, за да можеш да преживееш една недовършена история”, а за финал установих, че съм влюбена, „когато погрешка сложиш паста за зъби не върху твоята, а върху друга четка…”
В началото, когато отзивите за книгата бяха, че тя е „чудовищно добра”, с недоверие и признавам с доста време, и нужда от решителност за прочитането й, опитах този французин (Фредерик Бегбеде, авторът).
Пишейки ти тези редове, осъзнавам, че тази книга се превърна като някакъв учебник „по любов“, в който са отделени важните моменти от изложението. И в прилив на вълнението ми от цялостната книга, и всички емоции, през които преминах докато я четях, реших да споделя и с теб. Четох и към края вече се усмихвах, защото независимо от всичко, дори най-големият циник на Франция публично си призна – любовта съществува. При това повече от три години!
Тотално преобръщайки светогледа ми, научих, че не всяка книга може да стане общолюбима на цялата нация.
Излиза, че в това се състои животът на възрастния: да строиш пясъчни замъци, сетне да скачаш с два крака върху тях, а после да започваш всичко отначало и така нататък, и така нататък, след като знаеш, че океанът при всяко положение ще ги срути.
Знам, че едва ли би искала да чуеш от мен уникална любовна изповед, нито да получиш скъпи подаръци, опаковани грижливо в луксозна хартия. Знам, че и клетви за вечна любов не би искала... Аз просто искам да напишем нашата история. Какъв ще бъде краят? Не искам да знам... Но знам, че ще си е заслужил всяка болка, сълза или усмивка. Ще бъда там, в края на средата – и ще те очаквам.
Има моменти, които се превръщат в такива спомени, които никой няма силата да заличи. Дори властелинът Време.
Първата твоя целувка – срамежлива, почти открадната и така желана. Беше отдавна, но помня всичко – дата, място, мирис, вкус, цветове, звуци... Целували са те. Целувала си. Целували са ме. И съм целувала. Но точно тази целувка преобърна живота ти. Точно тази целувка преобърна и моя живот.
Първото „Обичам те” - толкова искрено и скъпо; изпълващо цялото ми същество. „Обичам те”, което те превърна в Моя пристан.