Великденски надежди

На баба Пена

Утре е Великден. Станала съм рано и хвърча из кухнята. Мама вече подреди шарените яйца в поднос на масата в хола върху великденското каренце и свещника, който винаги запалваме на този празник, татко отиде на пазар за празничния обяд утре и аз съм сама с баба у нас.

Запретвам ръкави. Изсипвам брашното на кладенче в голямата тава, разтварям маята, добавям топлото мляко и яйцата и започвам да бъркам. Разбира се не пропускам да се прекръстя в началото. Винаги го правя, когато меся Великденския козунак. Наричам го на Господа, на възкръсналите ни с Него надежди, на пролетта, на очакването ни за промяна и любов. И така всяка година. И може би заради замесените в него надежди и вричането му, Великденският ми козунак винаги става чудесен. Независимо от това, че бабите казват, че при студено време, или при по-малко месене, или при студени продукти, козунакът не втасвал добре и не ставал хубав.

Сместа започва да заприличва на тесто. Бъркам непрекъснато с лъжицата, като става все по-трудно. Опитвам се да се съсредоточа върху козунака, но мислите ми упорито хвърчат другаде.

Пак си нарекох ако козунакът се изпече хубаво да се сбъдне отколешното ми най-голямо желание, но някак си вече не ми се вярва, че това ще стане. Толкова години на Великден моля Бог все едно и същи нещо да ми даде, а то все не се случва. Тази година навършвам тридесет, а все още съм сама. Козунаците ми стават високи всяка година, но моите молитви си остават нечути. Само аз останах неомъжена сред приятелките ми. Другите отдавна вече гледат деца, срещам ги по улиците с количките, говорят за детски градини, за новите хапчета против температура за малки деца, а аз - от работа в къщи при нашите и баба и обратно. И така всеки ден. Имам чувството, че животът ми се е слял в един скучен ден и нищо в него няма да се промени, колкото и козунаци да измеся. А толкова ми се иска нещата да се променят.

- Уф, бабо, как ме стресна! Защо не се обаждаш като влизаш! - всичките ми мисли бяха пропъдени.

Винаги става така, реша да остана насаме със себе си и баба ми вземе, че връхлети върху мен най - внезапно. Не ми стига, че нямам среда, не ми стига самотата, а и моята баба! Вярно, обичам я, но я чувствам толкова далечна. Все ме хваща за слушател и започва да ми разказва нейните си разкази - за дядо, за татко и лелите, за живота й, за войната. И разказите все се повтарят, а на мен ми звучат толкова архаично, сякаш идват от един друг свят, отдавна умрял.

- Какво си се оклюмала, Ангелинке, виж, утре е Великден! Цялата природа се възражда за нов живот, а ти си се оклюмала! Нарече ли си козунака, както съм те учила, помоли ли Бог за нещичко? Да знаеш, грехота е да месиш Великденски козунак с навъсено лице, къде ще отидат молитвите ти тогава, ако нямаш надежда, че те ще се сбъднат!

- Виж, бабо, нещо не съм в настроение, моля те, вземи вестник или нещо друго, виж по телевизията дали няма филм, гледай снимки, само моля те, остави ме, защото хич не ми се слуша!

Баба ме поглежда, замълчава си и излиза. Малко късно усетих, че пак я нараних, но и на моята душа й е достатъчно тежко, за да мисля и за другите в момента, още по-малко ми се слушат наставления за живота.

Продължавам да меся. Идва време за ударите. Казват, че за да стане един козунак хубав, трябва поне сто пъти да се удари в плота. Удрям тестото, но усещам, че вместо да го удрям с мисълта да стане по-меко и вкусно, аз удрям сякаш бия някого без да зная какво ми е причинил. Усещам се и ми става страшно. Какъв е смисълът на дългия ми великденски пост, щом след толкова дни пак не съм изчистила сърцето си от хладината, която го обръща. И как ще ида утре на причастие с тази объркана душа, какво ще кажа на свещеника... изведнъж ме залива чувство на вина. Бързо увивам козунака в кърпи, за да втаса на топло, знам, че имам цял час на разположение и се втурвам в стаята на баба.

Тя си седи кротко на леглото и гледа снимки. Пак нейните стари пожълтели черно-бели снимки, на които тя е единственият жив участник. Всичките ги знам наизуст. Баба ме поглежда, очаквам да видя в лицето й укор, но напротив, очите й се смеят и тя ме гледа с обич, както винаги. От това ми става още по-гузно.

За да пропъдя това чувство и да разсея вината си сядам до нея на леглото и поглеждам една снимка, на която са тя и дядо -много млади - застанали един до друг - усмихнати, баба в бяла рокля и къса накъдрена коса, точно, както са ги носели през 30-те, а дядо - в черен костюм, както винаги, нали е свещеник, затова няма кой знае какъв избор в цвета на дрехите си.

- Бабо, това беше от сватбата ви с дядо, нали? - задавам аз почти риторичния за мен въпрос и уж чакам отговора с любопитство, а всъщност просто се зареждам с търпение да изслушам още един пореден път разказа на баба за сватбата й с дядо, който вече може би знам наизуст.

- Не, Ангелинке, това не е от сватбата ми с дядо ти, това е от запознанството ни, от един Великден. Това е първата ни снимка заедно.

Този отговор вече наистина ме озадачава. Винаги съм си мислила, че това е снимка от сватбата им, понеже роклята на баба е същата, като сватбената й.

-Бабо, как така не е снимка от сватбата ти, нали и на нея си с тази рокля?

- Вярно е, но все пак тази снимка е от по-рано, виж датата отзад.

Поглеждам и наистина, датата е с няколко месеца преди деня, в който те са се оженили. Вече наистина ми става любопитно. Баба седи плахо и се чуди дали да започне да разказва, или няма смисъл, защото няма да ми е интересно и пак ще я пресека преди да е започнала. На мен обаче наистина ми се слуша и я моля да ми разкаже. Баба се усмихва щастливо. Може да се стара, но знае, кога наистина е грабнала нечие внимание и кога близките й просто се правят, че я слушат, а всъщност са далече от нея.

-Виж, Ангелинке, знам миличка, че се чувстваш самотна, защото годините летят, а до теб все още няма никой, но спомни си, че и аз се омъжих късно - точно на 30, а ти ми носиш името, така че знае ли човек, може и съдбата ми да носиш...

Изведнъж ми става неприятно. Не обичам да обсъждам тази тема, така че решавам да прекъсна баба. После чувството ми бързо преминава, по-любопитно ми е да чуя разказа, а това няма да стане, ако я прекъсна.

Баба продължава, а една лека усмивчица играе в трапчинката на устните й.

-Та тази снимка е правена точно на Великден, в годината, в която се омъжих и в която навърших тридесет години, но не е от сватбата ми.

Спомням си този ден като днес. За разлика от днес, когато жените се задомяват доста по-късно, аз детето ми си бях завършена стара мома по стария етикет, защото по мое време жените се омъжваха твърде рано, а който беше  превалил 25 го смятаха за "бита карта". Така че, когато аз навърших 30, вече всичките ми познати ме гледаха със съжаление, защото бяха сигурни, че ще си остана сама до края на живота.

Не знам, не мога да кажа, че и аз не съм имала такива съмнения, защото просто нямаше къде да срещна някой -всички бяха вече семейни, по вечеринките започваха да се събират само доста по-млади от моето поколение и на мен ми беше крайно неудобно да ходя там, защото се чувствах сред тях още по-стара и по-самотна. Така че си оставах вечер все сама в къщи с родителите си и повярвай ми, доста съм си поплаквала, когато те заспяха.

Поплаквах си, а после заставах в тъмното до прозореца и започвах да се моля. Казвала съм ти дете, никога не забравяй, че нещата, които за хората са невъзможни, за Господ са лесни като на игра. Не бива да подценяваме Господа. Така се молех години наред. Честно казано имаше моменти, в които се молех вече по-скоро от навик, отколкото от силна вяра, защото нямаше събитие, което да я стопли и разгори. Но въпреки всичко, не забравях Бога.

И веднъж, точно преди онзи Великден, реших напук на всички и най-вече на собственото си униние, да се явя на Великденската Света Литургия в бяла рокля. Защо не, казах си аз тогава. Великден беше денят, в който всички от града се обличаха с нови дрехи, дори най-бедните намираха спестени пари за нещо новичко, за да почетат празника. Така и аз си бях спестила пари, нали вече отдавна работех, но този път реших да бъда в бяла рокля. В крайна сметка никъде не е написано, че една жена може да бъде в бяла рокля само на сватбения си ден, а и бялото е толкова хубав цвят, цветът на обновлението.

Така реших и си уших тази рокля. Стана чудесна- силно вталена, до средата на глезена, с хубаво деколте- точно по модата тогава!

И на Великия ден, баба ти, моето дете, за всеобщо учудване, се яви на празничната Света Литургия в бяла рокля. Вярно е, до мен не вървеше моят елегантен съпруг, а възрастните ми родители, вярно, нямаше нито един млад, неженен мъж сред посетителите, който да бъде запленен от роклята ми, както аз тайно се надявах, но затова пък всички ме забелязаха - и младите жени и техните съпрузи, дори позастаряващите мъже обърнаха погледа си след мен, когато влизах в църквата.

На мен ми беше достатъчно, че аз надвих собствените си предразсъдъци, страхове, и униние. Тогава в църквата, изведнъж се почувствах не, както до момента- като една застаряваща самотна жена, която всички съжаляват и никой не поглежда, а като една млада, здрава, привлекателна дама, която днес непременно ще бъде поканена на танц от някого, просто, защото няма как никой да не се впечатли от нея.

После потънах в молитвите на Светата Литургия, а когато свещеникът стигна до "Отче наш", с цялото си сърце и надежда се помолих някакво чудо да се случи най-накрая и с мен, та нали толкова отдавна молех Бог за него. И наистина трябваше да бъде чудо, защото влизайки в църквата огледах всички и не видях нито едно непознато лице.

Точно след минути, когато Светата Литургия приключи, нашият свещеник каза, че днес той няма да води проповедта, защото има един близък гост богослов, който би желал да представи на присъстващите, и който се надява да намери място сред малкото ни църковно общество.

На амвона излезе млад мъж в черен официален костюм, когото действително виждах за пръв път. Той погледна с леко притеснен поглед аудиторията, преглътна неуверено, поздрави ни с "Исус Воскресе", отговорихме му с "Воистина воскресе" и тези думи сякаш пропъдиха всичките му стеснения. Мъжът изнесе една чудесна проповед, за греховете човешки, за живота и разпятието на Сина Божи, за Неговото възкресение и затова, как То, като Великденската свещ, която всеки носи в дома си на този ден, трябва да бъде за нас една неугасваща надежда за душата ни, че молитвите ни за прошка, обновление и щастие, ще бъдат чути.

Проповедта преобърна нещо в мен. Не за пръв път слушах проповед по този повод, но сега думите на младия богослов ми звучаха още по-истински и близки до сърцето ми, имаше нещо в този човек, с което той успя да ме грабне, да докосне да душата ми и  да я пречисти и подготви за Свето Причастие по чуден начин.

Когато след това излизах от църквата, имах чувството, че животът ми току-що започва, и че всичко хубаво ми предстои, и че всичките ми притеснения са изчезнали някъде, а аз съм лека като птичка и ей сега ще фръкна. Не знам дали точно това чудо очаквах да се случи, но то бе факт - аз бях съвсем различна. Разбрах това и по комплиментите, които ми направиха всичките ми познати. Този път те бяха искрени. Всички изразиха надежда, че ще остана за тържеството.

И наистина, след Литургията беше организирано от настоятелството празнично обедно тържество с танци в градината на църквата. Вече всичко беше украсено -  празнична Великденска украса, маси за безалкохолни питиета и лакомства, малка сцена за музикантите, а поляната беше дансингът.

Всеки друг път бих отказала със сигурност да се появя на подобно събиране, защото знам какво се случваше винаги - всички отиваха по двойки, а аз през цялото време седях сама на масата на чаша недопито питие за компания.

Този път обаче, събрах смелост, не знам дали заради новата бяла рокля и комплиментите покрай нея, или заради чувството за лекота и щастие, което ме обзе днес след Причастието и чудесната проповед на непознатия привлекателен мъж, и реших твърдо да остана за тържеството.

След празничния църковен концерт засвириха валс. Разбира се градината се напълни с танцуващи двойки. Аз се поогледах. Пак ли всичко щеше да се повтори. За миг унинието се опита отново да изпълни душата ми, но там нямаше място за него, там сега гореше Великденската надежда и тя пропъждаше всяка лоша мисъл. Стана ми весело и си затананиках. Забравих, че съм сама, просто се отпуснах и се замислих за това колко по-щастливи щяхме да сме ние хората, ако вярвахме поне мъничко в Божието чудо.

Точно в този миг чух глас зад гърба си - "Госпожице, мога ли да ви поканя на танц?" Обърнах се, сякаш, за да се уверя, че не става дума за мен и останах крайно учудена - това беше непознатият млад мъж от амвона. Прималя ми от щастие. Този човек, който сутринта стопли с проповедта си сърцето ми и прогони лошите ми мисли, и който между впрочем, както сега добре можех да забележа, беше впечатлителен не само с думите си, но и с чудесния си елегантен черен костюм  топъл поглед, ме кани на танц.

"Благодаря Ти, Господи!" - почти изпищях наум от щастие и разбира се приех поканата.

Тогава се завъртяхме в един незабравим валс. До сега помня мелодията. Междувременно той ми разказа, че преди време завършил Богословие, че след това бил войник, после обикалял Господните обители да търси мястото си в служение на Бога, но в един от манастирите, в които бил на обучение, някакъв стар монах му казал, че на Бог се служи не само там, но и в света, сред хората, и може би точно там е неговото място. Тогава решил да стане свещеник и да служи, където Бог го прати.

Така попаднал тук. Тепърва трябвало да бъде ръкоположен за свещеник, но това зависело от някои обстоятелства, които сам Бог трябвало да разреши.

После бъдещият свещеник, в който към момента видях преди всички един сладкодумен и твърде симпатичен млад мъж, ми каза, че в тази бяла рокля съм хубава и чиста, като цъфналите в църквата в бяло овошки и че човек като ме погледне, му става приятно и свежо, както като погледне разпъпилите се през ранна пролет дървета.

Това е историята на бялата ми рокля, Ангелинке. А тази снимка си направихме същия ден. Отнякъде се появи фотограф и дядо ти ме помоли да му направя това удоволствие и да запазим спомена от този Великден върху една фотография. Тогава застанахме един до друг, малко смутени от факта, че ще бъдем само двамата на една снимка, но явно желанието ни да имаме този спомен беше по-голямо от притесненията, защото, както виждаш от снимката, сме усмихнати и щастливи като на сватба.

Тя сватбата наистина стана няколко месеца по-късно, и дядо ти ме помоли, независимо от суеверието, че младоженецът не трябва да вижда роклята на булката преди сватбата, да бъда пак с нея -  за втори път. Защото точно тази бяла рокля му помогнала да ме забележи сред тълпата от хора тогава - в църквата на Великден, когато я облякох за пръв път.

-Бабо, бабке!... - усещам, че плача. Усещам, че буцата в гърлото ми някъде се е разнесла и на нейно място е дошла една мека успокояваща топлина. Моята баба, която толкова пъти съм отблъсквала с досада, сега стопли сърцето ми с разказа си, който все пак не знаех и чувах за пръв път.

Прегръщам я. Тя се гушва в мене с обич.

- Бабо, не исках да те наранявам преди малко оттатък в кухнята. Извинявай, беше ми напрегнато, извинявай не само за сега... Не мога да кажа нищо повече, но баба знае, знае всичко, което искам да й кажа.

- Недей, милото ми, знам, че ме обичаш, - баба се опитва да скрие сълзите си и подсмърча в кърпичката си - не исках да те разстройвам, исках само да ти кажа, че Великденската свещичка не трябва да изгасва в нас, каквото и да ни се случва, защото за Бог няма невъзможни неща, трябва само да го повярваме... Хайде, не плачи, ами тичай бързо да видиш козунака, да не превтаса, виж, минал е цял час без да забележим!

Сепвам се и хуквам към кухнята. За миг поглеждам в душата си - болката я няма а на нейно място се е отворило огромно свободно място - мястото за Светото причастие утре.

А козунакът не само е изпълнил докрай голямата тава, но е излязъл извън нея. Вижда се, че ще стане висок и пухкав - както всяка година, защото не е просто сладкиш, а е Великденски козунак и в него са замесени толкова много надежди.

За пръв път тази пролет се сещам да погледна през прозореца - ето ги цъфналите овошки пред блока, колко са свежи! Как не съм ги забелязала досега!

По някое време през 2003г.