МЕРИ                   

Мери се затича към огромната скала разположена почти във водите на Тъмното море. Тя обичаше да стои там. Там беше толкова спокойно. Беше толкова тихо. Единственото нещо, което се чуваше беше как вълните на Тъмното море леко се удряха в скалите и довяваха прохладен бриз. Нощта почти беше спуснала тъмната си завеса над Източната Кула и двореца на Ракс беше единственото нещо, което се открояваше отвъд Черната гора. Дворецът беше толкова голям. Мери мислеше, че ще ù трябват дниq за да може да влезе във всяка една стая и да ги разгледа. Вече беше почти на 12, но все още не беше видяла дори половината от стаите в двореца.Изведнъж извърна  поглед и видя как слънцето залязва. Как лъчите му се потапяха в  Тъмното море и то леко, по леко изчезваше от хоризонта. Помнеше как когато беше на 8 дядо и я водеше тук. Как заедно гледаха залеза на слънцето и как му се наслаждаваха. Помнеше неговите истории, за това как неговия дядо – лорд  Бен Ракс се беше борил за да спаси Великото Кралство и как заедно с армията си от 20 000 войника беше победил 60 000 армия на Сергерите. Разказваше и как при обсадата на Източната Кула от  от Карското Кралство само техния род,рода на Раксите, се беше борил за да спаси Източната Кула и беше обединил народа под своя меч, за да може да отблъснат Карсите от земите на Великото Кралство. След разгромяването на карсите от “хората на Изтока”, както дядо ù обичаше да нарича жителите на Източната Кула карсите никога повече не са посмяли да стъпят в земите на Великото Кралство. Беше и разказвал, че след тази славна победа  лорд Саймън Вест,славният тогавашен владетел на Великото Кралство, дал на лорд Ракс правомощията да бъде крал на Изтока. Оттогава родът и управлявал Източната Кула. Според дядото на Мери,лорд Стивън Ракс, бяха минали над 1000 години, откакто Раксите бяха застанали начело на Източната Кула, но според Мери, едва ли са били толкова много. Въпреки че тя никога не оспорваше думите на дядо си,понякога мислеше, че той се унася в приказките си. И все пак тя обичаше да го слуша. Харесваше и историите, които и разказваше за рода и, и за това от колко славно потекло е тя всъщност. Мери обичаше всичките истории на дядо си,но имаше една, което тя най-много харесваше и най-много обичаше той да ù разказва. Историята за това как едно време Източната кула все още е била част от Царски Земи и как хората на Изтока са успяли отново да имат  свои владения. Въпреки че дори дядото на Мери не знаеше кога точно се е случило това, той вярваше че се е случило някъде около 22-та година от календара на боговете, което значеше че се е случило преди повече от 3000 години.Тогава се е състоял най-големияj бунт, който Великото Кралство някога е преживявало.Тогава кралството е имало само две области – Царски Земи и Тъмният Лес. Въпреки че според дядото на Мери Тъмният Лес не е имал никакво значение за Великото Кралство, защото там живеели само хората на Севера. Температурите там били много ниски целогодишно и никой освен онези, които били родени тамq не бил успял да свикне с условията, което това място имало.Всички останали области, които Великото Кралство притежавало били длъжни да плащат на Царски земи ежегоден данък за всеки човек, който населявал земите на Кралството.Но хората, които управлявали кралството ставали все по – алчни и всеки  месец данъците, които трябвало да плащат Неблагословените, както тогава наричали хората от Царски Земи и Тъмния Лес, другите които нямали своя област, ставали все по-високи и по-високи, докато не се вдигнал бунт. Първи се вдигнали хората, които сега населяват Долината на маковете, те се обединили и нападнали Царски Земи. Въпреки че след нападението те не получили собствена област, Царски Земи намалили данъците, които те давали за да могат да усмирят народа и да не стане по-страшно за тях. Години по-късно обаче всички се надигнали срещу хората на Царски Земи и нападнали портите с армия от над 600 000 Неблагословени. Тогавашният крал,Робърт Горх наредил хората му да убият всеки неблагословен, който се изправи на пътя им.Но хората на краля намалявали, а бунтовниците сякаш се увеличавали постоянно. След като стигнали до портите на двореца, кралят вече нямал какво да направи и се предал. Те го разпънали на кръст и качили на престола на Великото Кралство нов крал – Вилхелм Каспириан. Той разделил кралството на 4 области – Царски Земи, Тъмният Лес, Източните земи и Долината на маковете. Тогава още Източните земи или Източната Кула били много по – малки по – площ, но въпреки това хората населяващи ги били благодарни на краля, защото ги освободил от данъците и се врекъл, че при нападение, над която и да е област той ще изпрати армията си от Царски Земи да я защитава и войниците му да се борят редом, с армиите на областта.Източната Кула или Източните земи увеличили териториите си чак при нападението на  сергерите, онова диво племе, което се опитало да разбие Великото Кралство на пух и прах и да накара всички населяващи го да се кланят пред тяхния крал. Сергерите били дошли от някакво много далечно място като започнали да слизат на бреговете на Източната Кула с над 1000 кораби. Нападението и било непредвидено. Хората на изтока обаче бързо успяли да разбият армията на Сергерите, която от 60 000 души, накрая наброявала около 3 000. Въпреки това докато се опитвали да завземат кралството сергерите си направи собствен лагер. В лагерът били останали последните 3000 души от армията на сергерите като онова място е толкова високо нагоре в планината, че никоя армия не успяла да стигне до там и да разгроми и малкото останало от сергерите. Днес това място се е превърнало в тяхно царство, въпреки че никой от Великото Кралство не го приема. Царството на сергерите – това малко закътано кътче в  най- високата местност на Драконовата планина, където никой не могъл да надвие тези хора.Но те също вече не се опитвали да завладеят кралството, просто защото нямат армия за това. Според дядото на Мери сергерите някой ден отново щели да се опитат да завладеят кралството, но според него и втория и опит щял да се увенчае с неуспех, като дори било възможно да се изгуби тяхната цивилизация.Мери не вярваше, че тези 3 000 души въобще някога ще се опитат да завладеят кралството отново и мислеше, че ще продължат да си седят в онова високо място в Драконовата планина, където не стъпва крак на човек от кралството.

Мери се загледа навътре в морето и си зададе онзи въпрос, който толкова често задаваше на дядо си “Какво има на вътре в морето?”. Отговорът на дядо и винаги беше един и същ – “Нищо, просто вода” Но според брат и Том, далече-далече в морето било Карското царство. Том казваше, че един ден карсите отново щели да атакуват Великото кралство, но той не ще и позволи да влязат навътре в него, а ще ги разгромо още в Източните земи. Мери не вярваше на Том. Тя дори не си представяше, че той един ден щеше да стане крал. Той вече беше навършил 14-тата си година, но все пак тя не мислеше, че някога ще успее да седне на престола, не можеше да си го представи на престола. Та, тя до вчера не можеше да си представи и баща си като крал. Когато седна на престола и се струваше толкова странен и далечен, сякаш не беше той. Дядо и и липсваше. Липсваше и времето, което прекарваха заедно. Липсваше и времето, когато той я развеждаше из двореца и околностите му и и разказваше различни истории. Мери мислеше, че дядо и има история за всичко в  Източната кула. Той и беше обещал един ден да я заведе на най – северната точка на Източната кула, където се делят двете морета – Тъмното Море и Диамантеното море. Беше и разказвал, че е виждал тази гледка само веднъж през живота си, но тя се е запечатала в съзнанието му, толкова добре, че сякаш я виждаше днес. Казваше и, че Диамантеното море е замръзнало през по-голямата част от годината, но в късното лято, то се размръзявало и показвало неземни красоти, таящи се под водата.Дядо и и беше разказвал, че водата в Диамантеното море е толкова чиста, че можеш да се огледаш в нея. Още откакто започна да и разказва многото си истории и беше обещал, че ще я заведе да види Диамантеното море, някой ден.  Когато тя отиде да го види на смъртният му одър, той е беше казал, че едва ли ще успее някога да я заведе край бреговете на Диамантеното море, но и казал, че знае, че тя някога ще отиде. Беше и казал, че съжалява, че няма да бъде с нея в момента, в който ще зърне тази неземна красота, но бил сигурен, че когато отиде там щяла да се сети за него. Щяла да се сети за онази история, която той ù бил разказвал толкова много пъти и да се зарадва, че най – накрая е успяла да види мечтата си. Мери нямаше търпение този ден да дойде. Толкова искаше да види това чудно място, за което дядо и толкова обичаше да разказва. Съжаляваше, че той няма да бъде, когато го види, но знаеше, че ще бъде с нея духом, защото тя винаги щеше да го носи в сърцето си.

Слънцето съвсем потъна в Тъмното море. Мери се беше загледала във вече черното  небе и една сълза падна по лицето ù. Изведнъж всичко утихна. Всичко стана толкова тихо и спокойно. Единственото, което се чуваше беше песента на един щурец. В далечината се чу глас:

-          Мери, къде си? – беше брат ù.

Мери знаеше, че вече беше време да се прибира и майка ù се притесняваше за нея. Младото момиче погледна още веднъж към тъмното небе и изтри сълзите от лицето си. Обърна се и си тръгна с лека крачка. В далечината още се чуваше гласа на Джон, но Мери не отговаряше. Тя тръгна да слиза от скалата и се обърна за последен път назад

-          Сбогом, дядо – едва се изниза от устата на младата принцеса и сълзите и отново потекоха.

Нощта стана толкова тъмна и мрачна и не след дълго заваля силен и пороен дъжд. Всичко навън беше толкова тихо. Единственото нещо, което се чуваше беше само удрянето на дъждовните капки в земята. Единственото нещо, което се открояваше на тъмния фон беше замъка на Ракс. Щурецът, който преди малко свиреше лирично вече се беше скрил някъде, опитвайки се да се спаси от дъжда. Изтокът скърбеше – краляj беше мъртъв.