ВЕРОЯТЕН СЛУЧАЙ

               За тях вечерта беше прекрасна. Светът сe потули в синевата.

            Мракът пълзеше, а онова задушаващо зелено, което мамеше

            през деня, се потапяше в тъмнината и под прожекторите на лу-

            ната се превръщаше в някаква сапфирена фантазия, украсена

            от брилянтните капки на внезапно завалелия дъжд. Само кола-

            та лъкатушеше из пустите пътища.

            - Виж, там се влече някакво животно. Не, човек е. Ето, изправи се

            и пак   падна - разкрещя се ужасена тя. Той спря и видя ранения.

            Бързо притича до дънера. Другият беше изгубил съзнание. Моми-

             чето хлипаше. Младият мъж  мълчаливо зовеше за помощ безлюд-

             ната пустош наоколо. Домъкна ранения  и подкараха, без да знаят

             накъде, но с надеждата да намерят болница. Непознатият лежеше

             като умрял. Далеч от тях, двама самотни, застаряващи мъже се бя-

             ха събрали да поиграят шах. Всъщност, това беше само повод да

             разтворят душите си и да извадят от там заключените спомени.

            - Къде е твоята хубавелка? – попита единият.

            - Отиде на разходка с нейното момче. Колата му е нова, да ù се  порадват

               Той иска да се женят, но тя се дърпа - някак с гордост обяви бащата.

            - Трябва да се внимава, още е млада. А човекът е менте. Казват, Гос-

             под го е създал по свое подобие. А подобие ли е нещо, не го хвали.

            - Явно, този не беше човеколюбец. Така се случва с хората, пре-

             живели не едно разочарование. А може би беше уязвим и искаше да

             се скрие зад маската на отчуждението.

             - Егоист е. В това му е бедата. Мислеше неговият приятел, докато

              подреждаше шахматната дъска. - Егоистите живеят трудно, защото

              много се вторачват в себе си. Един  зъб да ги заболи, по-силно ще

              е, защото все за своята болка  мислят.

                   Другият отпиваше от кафето и мълчаливо се питаше що за човек

              е този - отсреща. Години наред, само с чуждите болки живееше, като

              че нямаше свои. Той и живота си раздаде, без да усети дори. Може

              би, затова присъстваше в него, повече като наблюдател.

                    Докато те умуваха над шаха, раненият бе настанен в болница.

              Целият увит в бинтове, приличаше на някаква египетска мумия.

              Момичето се натрапваше с черните си дрехи. - Къде съм сега? –

              странно въртеше очите си момчето. - Вие сте в болницата - като че

              изцвили чернодрешката. - Коя си ти? - Толкова си мила. - Думите

              излизаха някак странно от  устата му. - Това е, защото се казвам

              Мила. Използва случая, за да се представи момичето. - Аз пък съм

              Асен. Ашо ми викат. Ама, какви очи имаш. Кога си ги слагаш, си-

              гурно още сутрин преди закуска – остроумничеше бинтованият.

            - Държа ги непрекъснато на лицето си. - изкудкудяка весело тя.

            - Имаш право, много ти гилат. Притесняваш ме. Много си готина -

             изстена той. За пръв път тя се срещна с истинското човешко стра-

             дание и усети, че то горчи. - Боже, колко е нещастен, но колко е

             чаровен, дори и сега,  помисли си момичето.

                 Без да подозират нищо, двамата мъже вече местеха шахматните 

            фигури  с такова съсредоточение, като че от следващия ход зависе-    

            ше човешки живот.

                 Звънецът на апартамента започна да звъни сърцераздерателно.

             И двамата скочиха едновременно. Върху тях връхлетя бъдещият зет.

            Изглеждаше като смъртник. Започна да ръкомаха и да разказва нещо

            доста несвързано. Общо взето се разбра, че с Мила са видели някак-

            во ранено момче и го завели в болницата. Бил пребит. Момчето си ня-

            мало никого. Сам в света и толкова. Но имало и друго, много неприят-

             но. Полицаите се усъмнили, че може да го е пребил самият той,  а пос-

             ле да се е уплашил и да го е откарал в болницата. Тримата се втурнаха

            навън и се пъхнаха в новата кола. На единия от възрастните му прило-

            лоша. Може би от кръвното. Той не беше от жалостивите, но когато

            младият мъж разказваше за пребития, нещо го жегна. Дожаля му за

            момчето. Ако се свлечеше край някой дънер и той щеше да разчита

            само на случайността. А тя не е отзивчива. Другите двама философ-

            стваха върху въпроса: “Що е то добрина, и трябва ли да има тя почва

            сред нас” - Ако не беше с  Мила, ти щеше ли да го оставиш да умре –

            просъска бащата. Този млад и безупречен господин не му беше по сър-

            це. Прекалено обичаше спокойствието, затова на Мила ù беше скучно 

            с него.

             Около Ашо се бяха струпали лекари. Положението му бързо се вло- 

           шаваше. Колата бързаше и се надбягваше със съдбата. А тя разиграва-

           ше в хазартната си игра живота  на едно момче, което не искаше да умре.

             С майката на Мила се познавахме отдавна. Като деца играехме из праш-

          ните улици. Тя се омъжи млада. Отдаде се единствено на семейството.

          С мъжа си непрекъснато пътуваше. Почина рано, а Мила порасна с баща

          си и някакъв негов приятел-самотник. Не бях я виждала отдавна. Сре-

          щнахме се случайно. Тя вече имаше син и работеше като търговски

          представител. И двете обичахме задимените софийски кафенета, ста-

          рите квартали и спомените. Въпреки голямата разлика в годините, се

          срещахме често. Знаех, че мъжът ù бил музикант, но преживял някакво

          премеждие, което засегнало слуха му. Синът ù вървеше по стъпките на

          баща си и се радваше на своя талант.

             След време, с притеснение и без охота, Мила сподели с мен, че мъжът

          ù е циганин. Заради него оставила първата си любов. Но сега беше щаст-

         лива с този зеленоок веселяк, който някога се казвал Яшар, после го прек-

          ръстили на Асен и му викали Ашо. Като момче свирел в луксозен ресто-

          рант, но освирепели пияници го пребили. Едва оживял. Помогнали му ней-

          ните старци.

             Тя ми разказа този невероятен случай в един мъглив ден. Аз слушах

          смутено. Отнякъде гръмна популярна песен. Звуците се забиваха като

          пирони в главите ни, но стана някак по-весело. Мила се разсмя и закач-

          ливо попита: - Забелязала ли си, че ако се влюбиш в живота и той те обик-

          ва? - Бях забелязала.

                                                                           Wali.  (Виолета Томова)