Топъл мартенски следобед. Гълъби мързеливо се разхождат на припек. Зажаднели за топлина хора се радват на слънцето след зимата. Тълпата на площада е пъстра и оживена...
Първо видях кучето - черно и хърбаво, като повечето скитащи свои събратя. Бягаше, влачейки след себе си връвта, която се бе врязала в гърлото му така, че козина там не се виждаше вече. След него тичаха три хлапета - пет-шестгодишни, мръсни и чорлави. Обувките им не помнеха цвета си, а вързанките им сякаш нарочно ги препъваха, за да дадат преднина на кучето. 
Когато го настигнаха, най-мургавото момченце хвана въжето и върза кучето за един метален прът. Последва ритник в хълбоците на песа и няколко удара по главата му. Той жално изскимтя, сви се и сякаш се смали. Беше явно, че освен гладен, той често е усещал и "ласките" на стопаните си.
Докато изтръпнала наблюдавах сцената, осъзнах, че тези деца са сами... Удряха кучето и се смееха силно... Не издържах и точно да стана и да отида при тях... и ето, че те внезапно оставиха псето и  приближиха съседната маса. Играейки и пеейки, така както могат само онези, които носят танца в кръвта си, те седнаха на съседната маса и започнаха да изсипват в устите си пакетчетата захар от захарницата. Това вече не бе игра... Така може да яде само гладен човек... 
Младо момиче попита децата къде са родителите им, те и се изсмяха, показаха и неприличен жест и "веселието" продължи... 
- Деца, ще се обадя на полицията! - казах все още слисана.
Оказа се, че знаеха много добре значението на тази дума. На пет години те разбираха, че тя означава "проблеми". Дори изкушението да похапнат още малко от захарта не ги задържа. Както се появиха, така и изчезнаха... 
Очите ми - големи, устата ми- няма, дъхът ми - учестен, умът ми - ужасен, сърцето ми - посърнало...
Воля! Воля трябва - обществена, държавна, човешка, защото "веселието" няма да подмине никого...