Късно след полунощ жената от другата стая престана да плаче и тогава съвсем ясно чух, че някой ходи по покрива. На седмия ден от пребиваването ми в хотел Елсинор се появи Магдалина и обясни, че цикълът и се бави, а освен това някъде в дистанцията между първото и второто пришествие е паркирал мерцедеса си самият Сатана. Самото полудяване започна много нежно, дори не се сещам кога и как; само дето не мога да спя или по-скоро не мога да се събудя, което едва ли е по-различно и в главата ми прескачат фрагменти от Jeux interdits; сега се чудя защо онази жена плачеше, но после ми казаха, че някакво куче е плакало с човешки сълзи.

Така или иначе ще се наложи да я потърся и се надявам при следващото си прераждане да я намеря, защото не обичам когато кучетата плачат с човешки сълзи; тогава ми се иска сам да започна да вия срещу небесата и всички пълнолуния се събират в прозореца на  тринадесети етаж, за да се сбогуват с китарата на Росфелдер.

Не зная защо красивата музика ми причинява ужасна тъга и това се случва много отдавна, когато още можех да сънувам красива музика – предимно в сенките на депресията.

Онзи каза веднъж, че „красотата ще спаси света”*, но аз доста се затруднявам и не мога да си поема въздух, когато в сънищата ми проблясват персеидите на  Jeux interdits. Тогава ми става ясно, че тези послания ги праща жената от другата стая, защото друга стая няма и понякога я забелязвам в един тъмен монитор, където събира паузи от петолинията. В един предишен сценарий я видях, когато кърмеше чудовище, но после проумях, че това е сюрреализъм, защото всяка жена, която ражда чудовища, умира в нищета. Обикновено тогава всички паяци изпълзяват по ъглите и кучетата плачат с човешки сълзи, но няма как да въздам втората си риза.

Този момент ми е пределно познат, тъй като майка ми умираше по същия начин, докато трупах сътворения в главата на чудовището – Бог. Но това не е главата на Зевс и от там няма да изскочи Атина Палада; отдавна съм приключил с всички олимпийци. Не се вижда и шанс за Магдалина, защото Спасителят още не е заченат, което не значи, че цветята не играят важна роля в зачеването.

Жената от другата стая съществува само в паралелно измерение, до което засега нямам достъп, а посланието беше закодирано в сто и първата реализация на Jeux interdits, където призракът на Орфей е намерил своя силует. И когато се опитвам да разговарям с призрака на Орфей, се оказва, че разговарям със силуета му, което доказва, че ключът е захвърлен в някакъв разграден двор и Евридика е окончателно загубена.

Още в началото на маршрута онези заявиха, че трябва да си нося кръста, поради известна особеност в сценария. След като помилваха разбойника отляво, се наложи сам да забавлявам тълпата, защото другият разбойник също бе обжалвал присъдата пред по-висша инстанция. По принцип така е винаги и, когато се даде мандат свише, разбойниците имат право на помилване. За разлика от всички други.

Решението ми да продължа да живея е достатъчно безсмислено, но алтернативата е още по-безсмислена, което ме принуждава да отлагам известни инициативи. То се оформи окончателно същата вечер малко преди да престанат хлиповете на жената от другата стая, когато тишината плъзна по коридорите и капчука стана особено монотонен. По някакъв парадоксален начин се затвърди идеята, че има обосновани причини да остана още на тоя свят. И се наложи да си измисля Възкресение, за да компенсирам останалите измислици. В един крайно незрим момент мярнах сянката и между безсъниците, а също и сянката на кучето – плачещо с човешки сълзи. И ми стана пределно ясно, че всяко самотно разпятие се предхожда от самотна и достатъчно безкрайна Виа Долороса.

На седмия ден от пребиваването ми в хотел Елсинор /защо точно седми – нямам представа/ бях решил да финализирам договора със Сатаната, но последвалите събития наложиха категоричен анекс. Трудността се състои не само в обстоятелството, че няма никакви последвали събития, но и в това, че дори не зная как да ги измисля. Всеки потомствен аутсайдер би могъл да демонстрира безсилието си по безброй начини – ревейки сърцераздирателно на футболен мач или импровизирайки банков обир като онзи нещастник в Сливен, но подобни занимания могат да бъдат задоволителни само за претенциите на нищите духом. В този смисъл разбирам тезата на Спасителя за същността на блаженството, но не мога да сляза толкова ниско, за да му се наслаждавам; предоставям тази възможност на самите блаженстващи.

Моят път е друг и ми е известно, че не може да бъде извървян никога. Дори не е мираж, нито фиксидея, а нещо много по-недостижимо и сравнимо с фреските на Рафаело от Сикстинската капела или протуберансите в китарата на Росфелдер, с незначителната разлика, че го има само във въображението ми. Неприятното е, че навсякъде се сблъсквам с проблема „отказан достъп” /дори не само в преносен смисъл/ и ми става все по-понятно, че красотата не подлежи на притежание. Дистанцията е твърде категорична, за да бъде преодоляна, особено на финалната права, когато лимитът от амбиции е изчерпан.

Въпреки това ми е близка фиксидеята на Вапцаров за пътешествие в пространството – неизвестно къде, но при известни обстоятелства. Ако при подобни обстоятелства ми се предостави възможност след милион години да пристигна на планетата на съвършенството, несъмнено бих тръгнал, пренебрегвайки факта, че подобна планета не съществува. Защото чух, че някъде там /кой знае къде/ някой има нужда от мен /кой знае защо/, дори да няма никой или по-скоро аз имам нужда от някой, дори когато не се нуждая от себе си и тази тенденция се запазва в една кънтяща пауза между петолинията, когато тишината зад стените на хотел Елсинор става задушаващо непоносима.

Обстоятелството, че някой би могъл да има нужда от мен ми е много по-близко от алтернативата – тоест – че съм перманентно ненужен. Дори да се касае за обикновена услуга, дори да се разделя с последната си риза или последен залък, то би било за предпочитане пред постановката да остана на софрата сам. Самотата е привилегия на боговете, но дори и те се принуждават да превръщат камъните в хлябове, за да не се окажат изоставени със своята божественост.

В един предишен сценарий Сатаната бе отпътувал и тогава отново ми се изясни, че тази жена бърка дяволите с богове, което се потвърди впоследствие, когато тя умираше заедно с плачещото си куче. Споменавам отново този епизод не, защото мога да заместя Сатаната в брачното и ложе и не, защото мога да превърна камъните в хлябове, но я припознах  в една картина на Едвард Мунк, когато се бе въплътила в писък и видях там себе си, когато отминавам безучастно, за да не се върна никога. Срещал съм я многократно под различни идентификации, обикновено край контейнерите за смет – събираща огризки или на зеленчуковия пазар – просеща милостиня, също и в бара на хотел Елсинор – просеща любов, защото разликата между милостинята и любовта зависи от гледната точка.

Виждал съм я в хиляди превъплъщения – сега или някога, но те твърдят, че съм луд или конят ми е остарял, което не значи, че отлагам второто пришествие заради коронацията на Савската царица. И изобщо не възнамерявам да ухажвам Магдалина, докато приковават Спасителя на кръста; това не е привилегия свише.

Полудявайки, започвам да поумнявам. Умирайки, започвам да се раждам. Сега обикалям своята Голгота и се мъча да я разпозная между хилядите тъжители, което е много трудно, защото я познавам добре; известно е отдавна, че тя често общува с боговете, а още по-често със сатаните, после погребва илюзиите си без значение проблема със забавения цикъл. Освен това я виждам насън и освен това онзи, дето ходи по покрива вероятно съм аз.

Полудяването не започна с реализацията на Jeux interdits, нито е негово продължение, а нещо, което отдавна витае в сънищата ми и наднича зад фасадите на пясъчния замък. Понякога лудостта е ужасно красива или красотата е ужасно луда, което едва ли е съществено и разликата няма как да бъде забелязана, защото всички Магдалини си приличат предсмъртно, както и всички разпятия.

В такива самотни нощи има достатъчно мъгла и едно тясно пространство между тротоарите, където са налягали локви, а в отраженията на хотел Елсинор прелитат прилепи. Среднощните разходки в подобен вариант имат своето очарование на границата на безнадеждното очакване или очакваната безнадеждност. Може би отивах някъде или може би се завръщах – вече е все едно; дори не мога да зная какво очаквам, защото в такава нощ всички влакове са заминали и всички гари – пустеещи.

Не бях учуден, когато наблизо избръмча мерцедесът и шумът се втурна по булеварда, после отново чух в паузите онзи хленч – съвсем безпомощен и съвсем далечен – зад няколко стари епизода, което потвърди подозрението, че жената е заченала чудовище. Това ми напомни, че някъде съм чакан и вече се сещам къде.

Когато почуках на вратата, вече знаех, че тя стои зад нея права и се вслушва в стъпките по коридора. Този момент съм си го представял насън много преди седмия ден и много преди сделката със Сатаната. В самия анекс към договора бе упоменато, че стоката се преотстъпва безвъзмездно /има се предвид душата/ на разположение на ответната страна, но едва след като мълчанията от тази аудиенция  бъдат вместени в петолинията на Jeux interdits. Съществува такава клауза със съответните парафи от двете страни.

Както предполагах, вратата се отвори незабавно и, когато тя застана на прага, тези мълчания се установиха в пространството с необходимата неизбежност. Разбира се, тя беше прекрасна и мълчанията и – също така прекрасни. Мъглата от тротоарите се бе пренесла тук и бе препълнила ирисите с тишина. Подобни препълнени ириси съм виждал някъде, но това се случва предимно насън. Винаги съм считал, че красивите жени събират мъгли от тротоарите и ги наслояват в очите си. Дори гримът явно бе съобразен с моето посещение, защото бе успяла да прикрие сълзите с подходяща маска. Защо непременно сълзи ли? Е – нямам представа...

-            Слушам Ви.

Ето това се оказа учудващо. Тя ми заговори съвсем официално на „Ви”, сякаш бях от друга галактика – най-малко официален представител на делегация извънземни от категорията „малки зелени човечета”. Не можех да го проумея и някак не се вместваше в представите за собствената ми значимост. Явно сценарият е друг. Но какъв? Разбира се, не съм си въобразявал, че веднага ще ми се хвърли на врата и никак не съм очаквал подобно развитие, но въпреки това накъде из коридора повея хлад.

-            Слушам Ви. – повтори тя и от това повторение отново ме полазиха тръпки.

-            Стори ми се, че тук някой плаче.

Това сякаш я учуди и тя много внимателно започна да ме проучва. Тъмните и очи ме разглеждаха с нарастващ интерес и имах усещането, че съм обект на клиничен експеримент. Стояхме все още на вратата и сенките в коридора се сгъстяваха; няма как да се скрия зад собствената си сянка. Понятно е, че не би могла да ме покани веднага вътре; подобен момент не съществува в сценария и не е възможно да си го представя. Бях споменал някъде, че красотата не подлежи на докосване и наред с възхищението, навява непоносима тъга. Вече го зная със сигурност.

-            Какво Ви се е сторило?

-            Че някой плаче. Помислих, че може би...

-            Странно. – усмихна се тя.– И решихте да се появите в ролята на утешител?

-            Реших, че някой може би, се нуждае от помощ.

-            Странно. – повтори тя. – И решихте, че този някой вероятно съм аз?

-            Така си помислих. – отговорих съвсем притеснено и някаква студена топка започна да се оформя в стомаха ми. – Съжалявам, ако с това съм Ви отегчил.

-            Чакайте! – каза тя рязко, когато понечих да си тръгна. – А защо така си помислихте?

-            Не зная. – отговорих съвсем объркано. – Просто не зная. Отначало ми се стори, че чувам фрагменти от Jeux interdits, после чух...

-            Какво, какво? Чувате фрагменти от Jeux interdits?..

-            Така ми се стори. Просто така...

-            Вие май сте... Ти си май си доста луд.

Изведнъж забелязах, че лицето и започна да бледнее; ставаше все по бледо и някак съвсем прозрачно. Трудно мога да си поема дъх при наличието на подобно прозрачно лице. И никак не мога да понеса ледниците на красотата. Дори си мисля, че не е възможно да бъде пренесена на платното подобна красота, защото има нещо неуловимо за четката на художника. Онази топка в стомаха започна да побелява. Вероятно това означава, че трябва да си тръгвам.

-            И какво още... си чул?

В този момент открих, че тя вече не ми говори официално. И успях да си поема дъх за малко. Почти успях да го направя.

-      Едно куче плачеше с човешки сълзи. Те бяха заедно в някакъв заден двор – тя и кучето. Съвсем, съвсем сами. Но това, разбира се, е безумно...

Прекъснах обяснението, защото нещо се случи. Стори ми се, че още миг тя ще припадне. После си помислих, че ще заплаче. Очите и ставаха все по-тъмни и се сливаха с мрачината на някакъв далечен океан.

-            Да. Да. Продължавай!

-            Видях една Магдалина в прегръдката на Сатаната. Явно тя е жената, която ражда чудовища. И всичко това под звуците на Jeux interdits.

Повече не можеше да се продължава. Повече не успях. Тя ме гледаше с безумни очи и мълчеше. Отново се отваря въпрос за тези мълчания, складирани из петолинията. Явно, парафирайки договора със Сатаната, ще трябва да приема всички последствия и това е една от клаузите. Не беше възможно да си представя по-болезнена маска и вече никак не беше възможно да избягам от нея.

-            Къде си ходил досега? – произнесе тя бавно, някак почти задъхано и почти шепнешком.

-            Не зная къде съм ходил, дори никак не зная – обърках се аз – ходя навсякъде, но явно не там, където трябва.

-            Защо толкова се забави, защо? Имаш ли представа колко съм те чакала? Ти имаш ли си, изобщо, представа? Влез веднага! Веднага влез! Веднага...

Тя протегна ръце и пристъпи насам. За миг всичко се завъртя шеметно, после темпото започна да намалява и кадърът застина неподвижно в пространството. Един тъмен екран просветля, преминаха надписи и после там – в дъното на монитора застана нетрепващо заветното: „Next”.

Бях улучил кода.

* Достоевски