23 июн. 2017 г., 10:28

Виенско кафе 2/ 37 

  Проза » Повести и романы
690 3 2
17 мин за четене

Половин година по-късно влязох в едно софийско заведение.

– Момиче, не отивайте нататък. Там мъжете са по-лоши.

Огледах се да видя на кого приказва мъжът, но освен мен наоколо нямаше никой. Подсмихнах се и направих крачка да продължа навътре в ресторанта, закъснявах за среща по работа. Май трябваше да му поръчам едно на наборчето, задето ме нарече „момиче“, пък и си беше симпатяга, но за 11 преди обед май си беше пийнал достатъчно. И в следващия миг се обърнах пак към него, познавах го отнякъде. Той ми се усмихна:

– Я да видим дали ще се познаем на живо...

Когато каза „на живо“ най-накрая го познах и зяпнах:

– Ванка?! Боже, какво правиш тук?

Той ми намигна:

– Имам служебна среща с една много красива жена, тя обаче май смята да избяга от срещата. Аз съм Дренов. Заповядай, сядай.

Уааууу... Направих много сконфузена физиономия и седнах. Боже, всичко бях очаквала, но не и това. С него се бяхме запознали в един американски сайт за запознанства, докато бях в Германия. Бях решила, че Америка е достатъчно голяма, за да не попадна на познат. Грешка. Голяма грешка. Бяхме си писали за кратко и после аз спрях. Когато бях в Русия започнахме отново и все още си пишехме.

Усмихнах му се:

– Сменил си прическата?

Той се пипна по главата:

– Мдаа, ударих бръснача, да не хабя пари за шампоан. Е, как си ти?

Бях му казала, че живея в Германия. Беше ми предложил среща на няколко пъти, аз отказвах и просто си говорехме, по-скоро чатехме. Не за секс, за ежедневни неща. Когато пак започнахме да си чатим в един момент той почна да ми споделя разни работи, много лични и постепенно и аз започнах. Той ми се оплакваше, че големият му син взима наркотици и крият от всички, че е в комуна, че жена му гледа на него само като касичка за пари и че той не се развежда, само заради дъщеря си. Че най-добрият му приятел го е прецакал жестоко в бизнеса и му е създал огромни неприятности. Аз му се оплаквах, че Борил ми изневерява, че Криси не ме слуша и че ми е писнало все да се съобразявам с децата на Борил. Говорехме си кога по-рядко, кога по-често, доста неща си бяхме казали и бяхме станали близки. Когато се прибрах в България, знаех че има опасност да се засечем някъде неочаквано и това да доведе до големи проблеми, ако е някое плямпало, но истината беше, че в последно време той беше единствения човек с когото си споделях и ми липсваше много, когато не се чуехме. Вече дори на Мира не казвах почти нищо, прекалено сложни бяха нещата в живота ми.

Облегнах се назад:

– Добре съм. При теб как са нещата?

Той сви рамене:

– Ами... добре. Не ме позна..., май колоната с обожатели е доста дълга.

Усмихнах се:

– Ти си последния човек, когото очаквах да видя тук.

– Аз затова те закачих, викам ще те затрудня в разпознаването с обръсната тиква.

– Е, да кажа че съм изненадана е доста меко казано. Наистина си софиянец, а?

– Да.

– Предполагам затова не сме се засичали. Значи ти си собственика на „Калисто“? Казаха ми, че имаш оплаквания за начина по който се работи, откакто ние придобихме „Лавекс“. Какъв е проблема с работата?

Иван се наведе към мен:

– Кога ти казаха, че искам среща?

– Преди два дни, защо?

– Знаеш ли откога се опитвам да се свържа с Николов, почти месец. Сто пъти говорих с това управителче, което сте сложили на „Лавекс“. Сори, ама хлапето си няма хал хабер от света. Звъня на Николов, не вдига. Дойдох до офиса му, секретарката ме върна, нямало го. После пак счупих телефоните да звъня, той не ми вдига, тя „Съжалявам, но сега го няма, ще му предам“, „добре, ще ви се обадя кога може да се срещнете“ и толкоз.

Погледнах го:

– Съжалявам, тя е трябвало да те свърже с мен. Наистина много съжалявам.

– Не знаех за теб. Онзи ден случайно се оплаках на Калоянов и той ми каза „Обади се на жена му на Николов, не си губи времето с него“. Обадих се уж на личния ти номер, прехвърли ме към секретарката ти. Като чух и твойта „добре, ще предам“ и ми прекипя и си го изкарах на нея. Наистина бях решил вече да заведа дело и да разваля договора по ваша вина. Никога съм нямал такива проблеми с предишния управител, а Драшев, лека му пръст на човека, винаги ми е вдигал и винаги си е бил в офиса като съм ходил. Сега Николов все едно е папата, трябва да чакаш за аудиенция, че да говориш с него. Съжалявам, но аз не съм му някой служител, та да се разправям със секретарки. Няма да стане така, явно ще се разделяме.

Направих извинителна физиономия:

– Аз ти звъннах още същата вечер щом ми казаха, но телефона ти беше изключен. Беше към 8 вечерта и ми беше неудобно да звъня втори път. Секретарката ми позвъни на твоята на другия ден, да уговори срещата.

Иван ми се усмихна:

– Да, затова съм тук, а не съм ви теглил една. Но така просто не се работи, Алекс. Ами ако Калоянов не ми беше казал да звънна на теб?

Въздъхнах на ум, машината явно дрънчеше отвсякъде. Борил нямаше опит с такъв начин на работа, нито пък с компания с такива размери. Беше се уморил, беше му омръзнало и си искаше стария начин на живот с купоните, с разходките насам-натам и лентяйстването. Дори не ми беше казал, че Иван му звъни от толкова време, най-вероятно въобще не беше разбрал. И не беше само Иван, водех такива разговори непрекъснато. Контрагенти, служители, всички бяха недоволни. Борил беше подменил почти всички мениджъри с негови хора, които му бяха верни. Хубаво, ама на повечето управленческите им качества бяха по-малко от на чистачката. Както вървеше, накрая щеше да се окаже, че е превзел бизнеса, само за да го фалира. Драшев прекарваше по 14 часа на ден в офиса да работи, Борил просто не беше такъв.

Погледнах си часовника, беше обяд. Бяхме в София, а „Лавекс“ беше в едно градче на около два часа път оттук.

– Имаш ли ангажименти днес следобед? Ще извикам управителя, за да видим какви точно са проблемите и да не се повтарят. А ако искаш, ще отидем на място там. Ако не ти е удобно днес, ще го направим когато кажеш.

– Никой от хората ви не си разбира от работата, това са проблемите. Ти не шофираш ли?

– Шофирам, защо?

– Гледам, че си с шофьор. Пусни го човека да отиде да хапне нещо, стига е близал това кафе. Или Николов го е страх и ти да не хапнеш нещо?

Насмях се:

– Малко е странно всичко, нали?

Иван се усмихна:

– Малко. Знаеш ли коя е жена ми?

– Не.

– Мартина Савкова, психоложката.

Е, и живота ако не беше интересно нещо. Жена му обикаляше телевизиите и раздаваше съвети за щастлив брак и как правилно да си възпитаваме децата, много беше популярна.

– Не носи твоята фамилия?

– Нито пък ти тази на Николов. Как е щерката?

– Расте. Виж, тези неща които сме си споделяли...

Той си сложи ръката на няколко сантиметра от моята:

– Аз се надявам да споделяме още, за теб не знам. Харесваха ми разговорите ни, рядко мога да бъда откровен с някого. Сериозен човек съм, държа на семейството си и имам какво да губя, както и ти. Ако има някой, който да те разбира в какво положение си, това съм аз. Не знам дали нещата, които ти си ми споделила са истина, но аз съм ти казвал на теб неща, които не съм казвал на никого. Ще си призная, че днес докато те чаках, изведнъж ме достраша да се запозная с теб. Главата ми е на дръвника и брадвата е у теб.

Облегнах се назад и му се усмихнах:

– Мисля, че по-скоро моята е на дръвника. Познаваш ли Борил лично?

Иван вдигна рамене:

– Засичали сме се през годините на разни места. Имам представа що за човек е, ако това ме питаш. Нямам никакво намерение да ти усложнявам живота, Алекс. Много далеч съм от тази мисъл, няма смисъл да се притесняваш от мен. Виж, ако отидем до „Лавекс“ има ли вариант да сме без шофьора ти и да си поговорим по пътя? Само ако смяташ, че не е проблем.

Зачудих се за миг и после свих рамене:

– Добре, но трябва да сме с твоята кола и той да кара след нас.

Иван ми намигна:

– На мен са ми затъмнени задните стъкла. Николов като разбере да не вземе да реши изведнъж, че най-накрая иска да се срещне с мене?

– Само, за да те убеждава да не ме връщаш. После се прибирам вкъщи, а ако трябва да се връщам до София пътя става двоен. Дай ми две минути да говоря с управителя и тръгваме.

Когато потеглихме се завъртях към него:

– Кога научи коя съм?

Иван ми се усмихна:

– Преди няколко дни. Когато реших, че секретарката ти ме отсвирва, питах Танева, адвокатката коя си, дали съм те виждал. Не знаех коя му е жена на Николов. Танева започна да ми обяснява, аз си мислех за друга жена и не можехме да се разберем и накрая тя ми показа една снимка с тебе. – Иван се засмя – Наистина щях да падна като те видях. Помислих си дали да ти кажа, но не исках да се притесниш. Реших, че като ме видиш, ще разбереш, че съм добро момче, ама ти и на живо не ме хареса много.

Облегнах се назад към вратата и се усмихнах, без да кажа нищо. Харесвах го и той го знаеше. В интернет го харесах, защото можех да си говоря за всичко с него. Интересуваше се от страшно много неща, наука, изкуство, литература, и имаше много богата обща култура. Бях много впечатлена, не срещах често такива мъже. Борил, също като Андрей на времето, все още ме питаше за някои думи какво значат, не беше прочел нито една книга в живота си до края и единствените теми по които беше наистина компетентен бяха футбол, покер и жени. Понякога се чудех как син на учителка може да е толкова необразован, но както ми призна майка му, дебелата му глава не поемала нищо, нито с бой, нито с добро. Почти всички хора около него бяха на същото ниво, независимо на какъв пост бяха и колко дипломи за висше имаха на рафта. Борил също имаше, по бизнес управление и обичаше да я споменава. Иван не си споменаваше дипломите, нямаше нужда от това.

Той си сложи ръката на седалката до крака ми:

– Какво не ми харесваш? Виж какъв съм хубав с тая гола глава.

– Наистина ти отива.

– Нали, и е практично – погали ме съвсем леко с пръст по крака без да си вдига ръката от седалката, аз не се отдръпнах и той се обърна да ме погледне – Трябваше да те убедя да се видим, още когато се запознахме.

Сложих си ръката върху неговата:

– Идеята не е добра.

Той вплете пръсти в моите и сложи ръцете ни на коляното ми.

– Защо?

– Защото ще ме бият, предполагам и теб също.

Иван се засмя:

– Аз тиганите съм ги скрил. Дай да съберем и жена ми с мъжа ти и всички да сме щастливи.

Усмихнах се:

– Идеята не е лоша. То признат грях не е грях, нали така...

Телефона ми звънна и видях, че е Таня.

– Всичко наред ли е?

Тя ми направи тъжна физиономия:

– Удобно ли е?

Погледнах Иван и свих рамене:

– Да, какво има?

– Иска да те чуе и се сърди.

Таня обърна телефона към Дари и аз и се усмихнах и започнах да и приказвам. Тя ми се ухили и започна да повтаря „та–па–та, мам“. Не бяхме успели да разгадаем какво значи та-па-та, но го казваше когато се радва. Затворих и се обърнах към Иван:

– Извинявай, но ако не ме чуе, не спира да се криви.

Той ме изгледа:

– Как се оправяш с толкова малко дете и работата?

Свих рамене:

– Като имаш пари не е толкова сложно, въпрос на организация. Направихме стая за нея до офиса ми и сутрин ходим заедно на работа. Това момиче я гледа, докато аз работя. Да чукна на дърво ми е здравичка и нямаме проблеми. Казаха ми, че ти звучиш много ядосано и затова ти дойдох на крака, но по принцип гледам да си правя срещите в офиса или да излизам, когато Борил може да я гледа. Не искам да порасне с идеята, че бавачката и е майка.

Иван ме погледна изненадано:

– Той гледа ли я?

– Да, много. Той е голям детишар, а тя е малката му принцеса. Храни я, къпе я, сменя памперси, всичко.

– Всеки мъж си намира една жена да му превземе сърцето, а?

– Определено.

Той се завъртя и ме погали с пръст по лицето:

– А ти превзе моето. Какво ще правим сега?

Хванах ръката му и я свалих на седалката.

– Ще си бъдем приятелчета.

Погледа ме малко в очите и после въздъхна:

– Не ме харесваш и това си е.

Направих му физиономия и го потупах по коляното:

– Хич, но ти се подмазвам заради работата.

Не си дръпнах ръката и той пак ме погледна:

– Да те поканя на вечеря?

Поклатих глава:

– Благодаря, но ще откажа.

Иван ми се усмихна:

– А ако беше свободна, щеше ли да приемеш?

– В живота няма „ако“, нали знаеш. Приятелчета? - обърнах си ръката с дланта на горе, за да я плесне, но не я вдигнах от коляното му.

Той потупа лекичко дланта ми.

– Мога да спукам гума и шофьора ти ще трябва да отиде да ни донесе.

Усмихнах се:

– Да не правим живота толкова сложен. Искам да сме приятели, но повече не мога да предложа.

Иван въздъхна:

– Разбирам те. Не ми харесва, но те разбирам. Но нека поне да вечеряме веднъж. Само вечеря.

Поклатих глава:

– Няма как да стане. Вече излизам много рядко заради детето и ако вечерям с теб без причина, ще му засветят всички лампи на Борил.

Той ми се усмихна:

– О, ще имаш много основателна причина. Това вашто управителче всеки път ми се репчи, сега ще му тегля една и ще си тръгна и ти ще трябва да ми се обадиш.

Зяпнах го:

– Наистина ли ти се репчи?

– Да, сама ще го чуеш. Не ми се обиждай, но тия хора все едно от гората сте ги хванали. Защо сменихте стария екип, Чобанов беше много кадърен човек. Поне Митев да бяхте оставили. Или поне секретарките, ами то фактурите ви са пълни с правописни грешки. Да не говоря какви служебни писма пращат, всичко на един ред, все едно пишат имейли на гаджетата си. Казвам ти го като приятел, не искам да ми се сърдиш.

Замълчах и Иван ми погледна лицето и направи съчувствена физиономия:

– Не сварваш да огрееш навсякъде, а? Николов какво прави по цял ден, ходи да награждава миски...

Въздъхнах наум, явно бях пропуснала и някоя от скорошните изцепки на Борил.

– Ще се постарая да нямаш повече поводи за оплаквания, Ванка.

Той поклати глава:

– Няма да стане с тези хора, Алекс. От 25 години съм в бизнеса и такова чудо не съм виждал. Тоя хлапак за нищо не става. Син ли му е наистина?

Изгледах го изненадано:

– Това пък откъде е дошло? Борил има само дъщери.

– Така се говори, малкия си го намеквал. И аз си помислих, че е вярно. Иначе защо ще слагате 28 годишен пиклю без опит за управител на фирмата.

Мдамм, и на мен ми се искаше да знам. Ако беше услуга към поредната стара „приятелка“ на Борил, щях да го изям с парцалите.

– Като не искате Чобанов, върнете поне Митев и го оставете да си подбере хората. Това не е сергия за сладолед, иска си опитни хора или ще фалирате. Аз не знам, но като гледам нещата, май вече трябва да сте на загуба. Имаш ли представа само аз за колко големи неустойки мога да ви съдя?

Кимнах, сумите бяха внушителни.

– А Николов не ми вдига телефона, това нормално ли ти се струва?

– Не е нарочно, Ванка. Има личен проблем и това го разсейва. В твоя случай грешката е на секретарката му, че не ми е казала на мен. Аз затова съм там.

Единствения проблем дето разсейваше Борил беше онова в гащите му и Господ ми беше свидетел, че щях да му го отрежа, като се прибера, но трябваше да кажа нещо на Иван, за да се успокои.

Той спомена възпитано майката на един пикап, който го засече и се обърна към мен:

– Падаш ли си още по екстремното, както ми разказваше? Другата седмица има бънджи скокове, може да отидем семейно.

Изгледах го:

– Ванка...

Той ме погледна в очите:

– Мога да убедя жена си. Аз... просто мога. Мъжа ти няма да ти създава проблеми при това положение, нали?

Наведох се към него:

– Надявам се, че говориш за бънджи скоковете.

– Стига Алекс, вие правите такива неща, нали? Тогава защо не с нас? Ще му кажеш, че си ме харесала, аз ще захапя когато ме подкачи и готово. Нали така си намирате партньори? Те ще се харесат с жена ми, сигурен съм. Ще го убедя някак да сме поотделно и ще стане. Аз... не искам да сме заедно. Знам, че трябва заедно, но... Проблем ли е за теб, ако не сме с тях? В смисъл, в една стая.

Поклатих глава:

– Имам само един проблем, Ванка и той е, че аз не правя такива работи и никога не съм правила. Кой ти каза подобно нещо?

Той направи извинителна физиономия:

– Съжалявам, не съм искал да те обидя. Много съжалявам.

– Няма нищо, все пак кой ти каза?

Той сви рамене:

– Объркал съм се. Виж, наистина много съжалявам, че го споменах. Просто търсех вариант да съм с теб.

Усмихнах му се:

– Какво гласят слуховете? Хайде, глупаво е само аз да не знам.

Иван замълча, но аз му направих подканваща физиономия и той пак сви рамене:

– Че двамата обичате да се забавлявате така и често ходите някъде с друга двойка да разпуснете.

Облегнах се назад:

– Да, ходим. Но играем покер. Случвало се е да хвърлим по някоя дреха, ако сме пийнали повечко и предполагам слуховете са тръгнали така. Но нещо повече, съжалявам, прекалено разкрепостено е за моя вкус.

Той се обърна към мене:

– Голям глупак съм, извинявай.

Изведнъж ми стана смешно и Иван ме погледна въпросително:

– Какво?

– Нищо, зачудих се ако вземем да се харесаме ние с жена ти, вие с Борил какво ще правите.

– А, аз мъже не харесвам. Мъжа ти пък хич.

Наближавахме портала на фирмата и той ме погледна:

– Нали няма да се откажеш от вечерята заради глупостите, които казах?

Замълчах за миг, после си казах майната му. На 46 бях прекалено стара, за да правя всичко правилно.

– Няма. Направи ми услуга, дай да съкратим нещата тук, защото трябва да се прибирам, а аз ти обещавам, че ще вкарам влака в релси.

Той ми намигна:

– Може ли да тегля една на хлапето?

– Задължително.

 

© Elder Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Надежда, много се радвам че книгата ти харесва и много ти благодаря за коментарите. Надявам се да ти е интересно до края
  • Чакам продължението.Много,ама много нетърпеливо!
Предложения
: ??:??