Срещнах я преди години...
Гледаше ме като сърна, помъдряла след хилядите срещи със Съдбата.
Нарекох я Вихра и много котила отгледа тя край мен...
Винаги свободна, винаги обичана Тя, преживялата незнайно колко премеждия и винаги завръщата се...
С една дума- КУЧКА!
Не е наричам моя...
Никой, никого не притежава!
Но като добър приятел й помагам...
Помагам и сега да отгледа поредното прекрасно мъниче- Боряна.
Малкото пухкавелче подскача щастливо и доволно от живота... до новогодишната нощ.
И днес, вече забравило лудите трясъци, (човешката простия няма граници) подскача радостно от срещата ни...
Но в оная нощ, когато и аз избягах от дома с все семейство, за да не слушаме бомбените атаки, Вихра и малката Боряна изчезнаха...
Бяха слънчеви, но студени дни...
Търсих ги и разпитвах всеки срещнат, за вълчицата и малкото й...
После започнах да търся и лявата си ръкавица, изпаднала нейде от джоба ми. Обикалях същите места...
Студът проникваше до костите ми...
Въртях педалите и зъзнех...
Липсваха ми милилинките живинки...
Как ме посрещаха радостно, като се завръщах от работа...
Как се разхождахме щастливи и свободни из полето...
Колко обич и признателност в очите на едно животно и любов в очите на човек...
Нощес обикалях пак, подвиквайки името й...
Чух подсвиркване...
Съседа! И той я търсеше! От един КАРАС сме, милия...
Разменихме си две думи: "Няма ги!" и смених посоката.
Забелязах човек в тъмнината, но отминах.
После нещо ме притегли и се върнах...
ДА! Видял е кучка-майка! След малко ги намерих!
Радостта ни беше огромна...
Поведе ме гордо да ми покаже новата си бърлога...
Малката Биба, треперейки изкочи от треволяка и заблиза обувките ми...
Тази нощ спах спокойно...
На другия ден им занесох храна...
Пухкавелка Боряна ме посрещна въртейки опашка, а в устата й моята вече не толкова нова ръкавица...