Гледах през терасата как лежерният неделен предиобед наднича любопитно в стаята, прокрадвайки се през прането на жена ми. После му омръзна и хукна като безгрижно дете нагоре-надолу по нашата улица. От нейните две страни дърветата бяха надвесили разлистени клони едно към друго в красив зелен шпалир. Юнското слънце едва си пробиваше път през тях, правейки шарена сянка. Котките от кварталния прайд обаче бяха налягали на припек на тази част от тротоара, която слънчевите лъчи къпеха щедро. Целият котешки прайд търпеливо чакаше жената с тъжния поглед от съседната кооперация, която всеки ден ги храни с гранули. Тя прилича на Грета Тунберг само че на петдесет и няколко години. Предполагам, че така и се чувства.
Нямаше и помен от грохота на автомобилите, които образуват досаден трафик, пъплещ като гъсеница по близкия булевард в работни дни. Толкова беше тихо, че се чуваше учестеното дишане на Боби - песът от къщата до нас, който се самоотглежда, откакто възрастните му стопани починаха от ковид ...