ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ

   За къде бързаше? Прибираше се от банката, където работеше като касиерка. Бързаше към квартирата си - таванска стая, където я очакваше студена и самотна вечеря, студено и самотно легло и компютъра. Имаше предчувствие, че нещо ще се случи...

  На един дъх се изкачи по стъпалата. Направи си кафе и включи компютъра. От месец общуваше с МАРС, с това убиваше скуката в началото, сега й беше приятно, рискуваше да се превърне в мания за бъдеще. Марс не бе на линия, какво ли работи, сам ли е като нея?

  Въздъхна... самотница...

  Не, не е сама, под нейната стряха семейство лястовички свиха гнездо, но и те скоро ще отлетят...

  Стана и отиде до прозореца. Петият етаж на отсрещната сграда. Прозорецът е тъмен. Но на терасата бе ТОЙ. Кой е той - тя не знаеше. Забеляза го веднъж да пуши цигара и оттогава всяка вечер по навик поглеждаше. Въздъхна. Самотница...

  Да...  компютърът...  Марс...

  - Привет! Как си?

  - О`кей! А ти ?

...............................................

   - Лека нощ!- написа Венера.

  - Целувам те за лека нощ - отговори й Марс.

   Целувам те? За първи път й пожела лека нощ по този начин... а, да, предчувствието... Той те целуна? Неволно затвори очи, докосна устните си, протегна ръка към него - но пръстите й напипаха монитора... Погледна към студеното и пусто легло. Самотница. Стана и погледна навън. Прозорецът на петия етаж светеше. Днес се засякоха набързо, тя го погледна и потъна в синевата на очите му... Венера? Каква Венера си ти, самотнице, имаш си име, име си имаш, та ти си ВАНЯ, Ваня!...

.............................................................................................................................................

  Минаха месеци. Лястовичките отлетяха отдавна. Ваня се прибираше от работа, пристъпваше с тъга, без да бърза към студената си самотна квартира, студената вечеря, към студеното си легло.

Денят напуска с тиха въздишка града. По улиците безмълвно запълзя студен мрак. Сградите се сгушиха в мъглата. Самотница към самотния си дом. Вечерта бе тъжна като нея. И все пак , имаше предчувствие, че нещо ще се случи... какво?С Марс отдавна не контактуваше, след онази ИЗМАМНА виртуална целувка... когато се почувства още по-самотна...

  Прибра се и включи компютъра. Направи си кафе. Петият етаж - прозорецът е тъмен. А и той отдавна не пушеше навън в студа.

  Тежка въздишка се отрони от гърдите й... самотница.

  Дъждът почука на прозореца.Не,не е дъждът,някой чукаше на вратата й.Отвори я.Той беше там-пред вратата й, пред нейната отворена врата - красив и смутен, съседът от петия етаж. Потъна в синевата на очите му.

  - Привет! Ние не се познаваме, по-точно познаваме се малко, и понеже прозорецът ти е затворен вече и не те виждам често, дано не звучи нахално, но... пожелах да те видя... не... аз взех билет  за театър...ох,извини  глупостта ми, по-точно вълнението ми. Взех два билета за театър за тази вечер, ще дойдеш ли с мен?!

  Тя го гледаше и не вярваше на очите си, той бе тук, ако протегне ръка и ще го докосне...

  - Защо, не ?!! - каза весело тя.

  Две сенки - един до друг - потънаха в дъждовната нощ.

  Те се връщаха от театрална постановка, от която така и нищо не достигна до тях. Те се връщаха - не един до друг - а един в друг - две сенки прегърнати в нощта. Това бяха Ваня и Мартин, или по-точно Венера и Марс, но те не знаеха това. Влязоха в неговия вход. След минута прозорецът на петия етаж светна. Тази вечер едното легло нямаше да е студено и самотно. А може би не само тази вечер?!...