Мостът на Хилъри остана няколко метра по-надолу. Дебели метални въжета го опъваха над клисурата, в чието дъно клокочеше река.

- Защо е такава бяла?- попита Деян.

- Не знам, възможно е да е от минералите в нея?- отвърна му Петър, докато преминаваха по люлеещата се пътека над реката.

  По парапетите се вееха от вятъра навързани разноцветни флагчета. Малките им цветни платна, трепкащи разнасяха в пространството изписаните върху тях мантри.

Малко по-нагоре част от групата се с:ъбра на пътеката над клисурата.

- С радост ви съобщавам, че току що разбихме границата от три хиляди метра! - заяви Андрей, поглеждайки към ръчния си часовник. Беше от онези нови, модерни джаджи на “Гармин”, които наред с часа, показваха навигация, мереха кръвно, пулс и разстояния. 

Деян, Петър и Ива го бяха настигнали и въпреки, че дишаха тежко, очите им светеха възторжено. Трябваше да си поемат въздух. Катериха над три часа. Оставаха им още толкова до селището на шерпите. Авангардът  се движеше с час напред. 

“Бавно, бавно!”- повтаряха постоянно непалските им водачи, но състезателният хъс ги дърпаше напред и те приеха предизвикателство  с планината. Бяха облечени спортно с туристически дрехи и трекинг обувки. Носеха леки раници. Големите такива се носеха от носачи, които ги пренасяха от място до място по трасето.

Хребетите на Хималаите на тази височини бяха покрити с иглолистни дървета. Билата им се губеха в пелена от мъгла. Все още не се виждаха високите скални масиви на седем, осем хилядниците. Шумът на реката, бълбукаше от дълбините на клисурата и само грохота от поредния прелитащ хеликоптер го заглушаваше за момент. 

- Тук всичко е кръстено на Едмънд Хилари, - обърна внимание Ива- летището, мостът и какво още…?

- Така е! Направил е много за региона. Той е първият покорил върха, макар че се съмнявам - отвърна й Петър -- Най-вероятно, минавайки по тези места преди седемдесет години е кривнал от пътеката, пуснал е една вода в храстите и е питал шерпите:

 “Е, момчета, как мислите, има ли много път до върха?” 

“Не много сър!”- ще да му е отговорил Тензинг Норгей, непалецът, който го е съпътствал - “Преди няколко дни двама от нашите се върнаха от там и казаха, че при добро време може да се стигне.”         

   Разсмяха се и поеха отново нагоре. 

 Бяха пристигнали от Катманду предния ден. Летяха близо час с малък самолет до планинското градче, което държеше рекорда за най-опасното летище в света. Представляваха група ентусиасти, от различни възрасти, пол и интереси, обединени от общото желание да се докоснат до своята мечта - базовия лагер на Еверест.

 По пътя имаше интересни гледки. Създаваше им трескави емоции и еуфория. Красиви двуетажни каменни хижи, предлагаха подслон и уют на хората пристигащи от цял свят с идеята да се докоснат до магията на осемхилядниците. Покривите и дограмите им бяха боядисани в синьо и зелено и се допълваха с природата. Пъстроцветни флагчета се вееха над постройките, а малки будистки храмове придаваха атмосфера на сакралност. Множества от туристи се разминаваха по стръмните пътеки с натоварени якове и местни носачи, които снабдяваха селищата с провизии.

 Петър се качваше бавно по склона, ведно с другите. Дишаше тежко, останал със своите мисли. През главата му минаваха минали случки, срещи с хора, образи, разговори. Паметта му изваждаше на повърхността спомени, а тънки нишки на съзнанието му ги нареждаха и съшиваха търсейки смисълът в тях.

“Защо съм тук? Бягам ли? От какво? От реалностите, които съм създал, от ежедневието?” Животът е кратък и преходен, а смисълът му къде е? Чувствам се щастлив. Пътят е свобода! ”

Другите също вървяха мълчаливи. Пестяха сили и въздух. Катереха и сменяха взора си от външния към вътрешения си свят. Разделяха емоциии и мисли. Височините пречистваха.

В следобеда, градът на шерпите се изпречи пред тях. Беше като град от приказките. Преминаха през входната му арка и каскадата от водоскоци и потънаха в каменната обител. Събраха се всички в една от многото хижи. На вечеря тържествуваха около масата със своя първи сериозен шестчасов преход в планината. Предстоеше им ден на аклиматизация, след което имаха още четири дни до базовия лагер.

Следващите дни преминаха в дълги преходи. Иглолистните гори се смениха с нацъфтели рододендрони. Тези ниски дървета радваха с белите си и розови цветове очите на изморените катерачи. Достигнали височините на хълмовете, пред тях се откри истинското величие на огромните масиви. Планината не свършваше до тук. Имаше още и още.

На четвъртия ден от прехода, Андрей стоеше гледайки в нищото. Нямаше сили да върви.

- Какво му е?- питаха се всички, когато не се появи за закуска.

- Слаб е и едва се държи на крака. - отвърна Владо, с когото деляха една стая.

- Това е от височината. Трябва да слезе на по-ниско - заявиха непалските водачи и взеха решение. - Ще ни изчака докато се върнем!

Андрей беше слаб и повръщаше. Ива и трима непалци го придружиха надолу по пътеката, към по-долното селище. Останалите продължиха нагоре.

  След красивите нацъфтели рододендрони следваха само камъни и мъх. Оголен биволски череп стоеше на една скала, встрани от пътеката, вторачил тъмните си кухини към минаващите покрай него човешки силуети. Мемориалният комплекс на загиналите алпинисти, намиращ се над четири хиляди метра ги посрещна с купки от камъни и табели по тях. Внушаваше на всеки преминал за суровостта на мястото. Вятърът със свистене развяваше пъстроцветни флагчета навързани на тънки въженца край тях. Дишането бе учестено, дробовете търсеха жадно кислород. Невидима сила се опитваше да ги спре. Въпреки това, слънцето бе така ярко, а небето чисто и синьо. Каменните исполини със своите вечни ледове, пълнеха погледа им и възнаграждаваха с величието и красота си усилията на всеки дръзнал да ги посети. 

И малкият човек си казваше:

“Мога, мога!”

  На седмия ден достигнаха до камъка с червен надпис “Базов лагер Еверест- 5364 м”. Встрани от него бяха палатките на лагера, а високо над тях Еверест, Лхотце и Нупце подпираха безкрайната синева. Тътен от падащи камъни отекваше с грохот и нарушаваше тишината в долината на ледника Кхумбо. 

"Успяхме, успяхме!"- бяха радостни всички, а възгласите им останаха някак непълни. Мигът беше кратък и трябваше да се върнат до хижите преди да е паднала ноща. Усещането бе, като след представление на голям рок концерт. Шоуто свършва, но бис нямаше. Следваше пътят наобратно. 

След нощувката в последното село, още един не се яви на закуска.

- Не мога да вървя, нямам сили - смотолеви измъчено Владо.

- Ставай, ставай, не се предавай!- окуражи го Петър. Не искаше да му дава повод да се отпуска.

Височинната болест бе коварна. Спасенито беше в слизането на по-ниско и даване на кислород.

Затътриха се по пътеката. Помагаха му, но той залиташе и ги бавеше. 

- Не ми стига въздух, гади ми се!

- По дяволите, давай, можеш, на два часа сме от селото! 

 По обед стигнаха. Наеха кон и водач. Свалиха Владо по-долу, където имаше постройка за оказване на медицинска помощ.

Ден по късно, хеликоптер се спускаше следващ контурите на долината. Непалският им водач, повика машината. С пострадалия се качиха и четирима от групата. Съпътстваха го като придружители, за да не се продадат местата на черно. Кислородът и леглото струваха шестотин долара. За хеликоптера не им се мислеше. Надяваше се застраховката да поеме разходите. 

  Когато кацнаха в следобеда, на летището в столицата, ги чакаше линейка. Малкото возило ги прекара с вой на сирена по главната прашна улица, провирайки се на боя разстояние между коли и мотори. Спряха се в двора на двуетажна поликлиника, където ги посрещна вежлив млад екип. Дадоха им столове и води, а пострадалия приеха по спешност. 

- Нищо ми няма, добре съм!- противеше се Владо.

- Процедурата изисква да останете три дни сър - заявиха от регистратурата.

- Три дни?! - ядосваше се той, като си представи какво ще трябва да плаща, а и самолетът им излиташе след четири дена. Не искаше да лежи в болница, но нищо не можеше да се направи, вече му бяха взели паспорта. Щеше да си го получи, след като плати сметката. Дали той или застрахователя, това не ги интересуваше.

В същата клиника ден по- рано беше пристигнал и Андрей. 

“Можеше да свърши много по-зле, ако не бяха непалците.” - щеше да им каже Ива. 

И той беше принудително свален с хеликоптер. Храната и съня го бяха закрепили. Видяха се, но не го пуснаха. Трябваше да остане още един ден.

Стояха на столовете в двора, а през портала  влезе с вой на сирена друга линейка. От нея свалиха висок мъж, около шейсетте, облечен с високопланинска екипировка. Лицето му беше силно изгоряло до черно.

- Планината пропуска избирателно.- отбеляза Петър.

- Имаш право- отвърна му Деян.

Денят не искаше да свършва и носеше динамиката на търкалящи се камъни по стръмен склон, но накрая слънцето залезе и постави краят.

На сутринта историята продължи в ново темпо. Инерцията на отминалите дни се разтла като бърз поток в долината търсейки проходимост в равното.

Петър и Ива бяха дошли в поликлиниката за изписването на Андрей. Бяха посрещнати с чаша чай в кабинета на мистър Дахал, ръководещ отдела по застраховките, който пряко им заяви:

- Застрахователите отказват да платят за вашия човек.

Беше слаб, фин непалец с интелигентно изражение. Носеше черен панталон и бяла риза. По стените на кабинета му имаше футболни флагчета, а на скринът до вратата бяха разположени футболни бронзови купи. Масивно бюро стоеше до прозореца с компютър отгоре му. Беше седнал на удобен стол зад него а Петър и Ива бяха разположени на дебело кожено кресло.

  - Как така?- попитаха изненадани и изражението им придоби безпокойство. 

- Застраховката на вашия човек покрива височина до четири хиляди метра, а е свален от четири и двеста. 

- Не може да бъде!- възмутиха се те. - Няма ли как да го пишем, че е взет от по-ниско?

- Не можем да направим нищо. Вече е изпратен протокол до застрахователната компания. 

- Бива ли такива работи… и сега какво? - възнегодува Петър, напрягайки сетивата си.

- Ще трябва да се платят разходите по лечението и транспорта му. - отвърна шефът и добави невъзмутимо - Възлизат на около шест хиляди долара.

- Шест хиляди?! А с другия как е? - прималя им от цифрата и попитаха, с надеждата поне той да е направил читава застраховка.

- С другия няма проблем. - отвърна мистър Дахал. - там се съгласиха да платят.

- Ама че мафия! - сподели Петър на Ива. Умът му трескаво търсеше решение на казуса. Дойде му идея. Наведе се напред към слабия непалец и му намекна свойски.

- Мистър Дахал, може ли да направим следното? - започна делово - Какво ще кажете да си вземете парите чрез моята полица. Застраховката ми покрива височина до шест хиляди метра и спасителна операция. Впишете ме като ваш пациент. Така вие ще си вземете парите, а ние ще си приберем човека. 

  Непалеца не беше изненадан. По безизразното му лице не премина и нотка на почуда. Очакваше решение на проблема и подобно предложение бе някакво такова. Кимна с глава и нареди на помощничката си да извика доктора. След като той дойде, се съветваха кратко и взеха решение. 

- Съгласни сме с вашето предложение!  - Ще трябва да разпишете няколко документа. Също ще се наложи и да останете в болницата.

- Но, как? Защо? - възпротиви се Петър. 

- Ще ви търсят от застрахователната компания за да ви питат как сте. 

- Не може ли, когато ме потърсят, да ми се обадите? Хотела ми е на петнайсет минути път оттук. Ще мога да реагирам- предложи като идея.

Началник отдела и доктора отново се посъветваха за кратко. 

- Добре! Може да направим следното. Ще идвате сутрините от осем до десет, когато ще се свържем със застрахователите.- отвърна му мистър Дахал

Петър разписа нужните документи и им предостави номера на полицата си. Съзнаваше че извършват измама, но и светът не бе честен с тях. 

Прибраха се. Бяха изписали Андрей и му върнаха паспорта.

Следобеда  извикаха Петър отново в болницата. Някакви служители, на някакви бюра, на отдалечени в другия край на света места искаха да говорят с него по телефона. Прехвърляха си случаят един на друг и всеки го питаше, как е, и дали е добре, на което той отвръщаше положително. Не даваха повод да се мисли, че ще  покрият разходите. Българин в Непал не им звучеше добре.

На другия ден Петър отново беше в болницата. Попита шефа на отдела, дали застрахователите са склонни да платят застраховката, а той спокойно му отвърна със своята безизразност:

 - Все още чакаме отговор.

 - Има ли вероятност да ме задържат в Непал и да не се прибера с полета в четвъртък? - попита планинарят с нотка на тревожност. 

- Не, няма такава - отговори му утвърдително шефът на отдела и добави- Трябва да ви кажа, че в практиката си имам до петстотин случая на година. В голямата си част застрахователите отказват плащане. Тридесет процента от случаите, ако бъдат изплатени покриват разходите на останалите. Вие постъпихте смело като помогнахте на приятеля си. Ще очакваме вашата застраховка да бъде платена, но няма да ви задържим по никакъв начин - слабото интелигентно лице на непалеца излъчваше непринуденост, но погледът му бе жив и мъдър. В тях се забеляза топлина.

  Два дни по-късно на международното летище турбините на самолета за Доха бучаха и набираха обороти. Владо беше седнал до Петър и гледаше през илюминаторите към хоризонта на планината. Все още витаеше напрежение. Самолетът потегли бавно, набра скорост и се отлепи от пистата. 

- До последно си мислех, че някой ще дойде да ни свали - подхвърли Владо. 

- Аз също. Понякога нещата наистина ми идват в повече, но пък така си взимаме поука от житейските уроци - усмихна се уморено Петър, облегна главата си назад и затвори очи.

- Карма братко!- усмихна се и Владо.

 Самолетът направи вираж над непалската столица и набра височина.