Още от както бяхме много малки, се превърна в обичай дечурлигата да се сбираме в разгара на пролетта, когато високата череша пред блока на комшийката от четвъртия етаж беше разцъфнала. Едва ли някога ще я забравя. Простираше клоните си на няколко метра, сякаш орел си беше разперил крилата, а беше висока цели три етажа. Може и три етажа да е била, ама за нас, децата от блока, си беше цял Еверест. Когато клонките ù бяха провиснали от кърваво червените череши, имах чувството, че ми викаше чрез топлия полъх на вятъра “Eла, ела!”. Всичките деца бяхме омаяни от красотата и изкушението на едно най-обикновено дърво.
Катерехме се по нея, викахме, смяхме се, ама и на корем си хапвахме от нея.Емо Дебелият винаги си носеше от у тях проскубаната метла на баба си за костилките. Бабите пък стояха по пейките на съседните блокове, насядали една до друга като лястовици на телефонна жица. Само се оплакваха какво ги боли, ту кръвно, ту крака, ту кръст, ама като се събирахме пред черешата, с изпулени очи к ...