Владислава

Бях трети курс във "ВИАС", тъкмо бях записал след едногодишно прекъсване. Сега бях с хората от следващия поток. Едно момиче ми направи голямо впечатление Владислава.
Тя беше с кестенява, къдрава коса до раменете. На определена светлина някой от кичурите стават червени. Без да са боядисани. Чипо носле, когато се усмихва заслепява хиляди слънца, скулите ù се повдигат и става още по-сладурска. С усмивката се усмихват и очите ù, появяват се трапчинки на нежните бузки. Големи черни очи, като планински езера, в които човек, ако не внимава, спокойно може да се удави. А гърдите ù бяха по-големи и от очите, човек да зарови лице между тях и да не излиза никога вече.
С две думи, влюбих се до уши. За да получиш представа, Шакира прилича малко на Владислава, само че Владислава е с по-големи цици и по-малко дупе.
Когато говори, "с"-тата звучат малко като "ц", много сладурски (д)ефект, като малко момиченце. В същото време е забавна, умна и даже бих добавил мъдра.
Почти всеки ден, след лекции, се засичахме (къде случайно, къде не) и отивахме на спирката на 604 и пътувахме до НДК заедно.
Бях решил и един ден събрах цялата си смелост и докато вървяхме по тротоара, отвън на задния двор на "ВИАС" я попитах:
- Искаш ли да излезем някой път заедно... на кафе например?
Стараех се да изглеждам колкото се може по-небрежно, но май без особен резултат. Гласът ми потреперваше, както и аз самият.
Един господ знае как съм изглеждал.
- Ами... ще си помисля - каза тя.
Бях на върха на щастието си - "Тя ще си помисли."
Минаха няколко дни, след това седмица.
Един ден, вървейки към спирката, я попитах:
- Е, помисли ли върху моето предложение?
Тя малко се посмути и след един безкраен миг каза:
- Амиии... ти сигурно не знаеш... но аз съм почти омъжена...
"Почти омъжена..." всичко се сгромоляса. Как съм могъл да не забележа? Какъв съм идиот!!!
Отговорът дойде от Владислава:
- Не съм го споменавала пред колегите, защото не ги чувствам толкова близки.
От друга страна го очаквах, почти всичките ми влюбвания са такива.
- Разбирам - казах аз донякъде и на себе си.
Продължихме мълчаливо към спирката.

Семестърът се изниза, като пръдня из гащи.
Един слънчев шибан ден Владислава ми каза, че заминава за Англия на бригада да бере ягоди. Каза само на мен, защото: "Ме чувства по-близък".
Разменихме си пощи. По-скоро аз ù дадох адреса на моята, с надеждата да ми пише. Имах романтичното окриление, че ще се залюбим по интернет. Да се раздели с "нейния". Един ден да се върне от Англия.
Още щом се видим, да се затичаме един към друг на забавен кадър, като от някой романтичен, сладникав филм. Тя да скочи на врата ми (и не само). И да заживеем "щастливо след това".
Написах ù стихотворение, един ден, вървейки към спирката, ù споделих. Владислава ми предложи да ù го прочета.
Вървейки, държах листа с трепереща ръка, по него думите подскачаха с ритъма на сърцето ми, което от своя страна биеше бясно в гърлото ми, стремейки се да изскочи през устата.
Междувременно мънках някакви нечленоразделни звуци, 3 октави над обикновения ми говор и понижавах с 2 октави под нормалното. Като класически оркестър, който се настройва преди голям спектакъл.
Докато се усетя, и бяхме вече на "канала" на Графа и България. Аз стоя с един лист в ръка, Владислава ме гледа право в очите, сърцето ми ще изхвръкне, а около мен бръмчат камиони, автобуси, вдига се прахоляк, пушилка и минават строги хора забързани за някъде.
Като видя, че нищо няма да чета, Владислава ми предложи:
- Ще ми го прочетеш друг път - звучеше окуражително - небрежно.
- Да... Добре - казах аз.
Както можеш да предположиш, "Друг път" така и не се състоя. Тя замина.
Помня точния ден, когато замина. Дори си спомням, че усетих осезаема загуба и в точен час. Въпреки че не исках да знам кога ще е полетът.
3 и 1/2 след обяд една сряда. Тъкмо излизах от подлеза под "Пилоните" на НДК-то по посока "5-те кьошета" и усетих... Владислава си беше заминала.

След като замина за Англия, "Ни вест, ни кост".

На следващата година веднъж бях останал след лекции, мисля, че в 316, една от старите високи зали на "ВИАС".
Беше топъл следобед. Следобедното слънце пускаше лъчи през прозорците, а прахта в залата превръщаше светлината в големи снопове, влизащи през прозореца.
Топлото време се различаваше чудовищно с вътрешното ми състояние.
Отворих прозореца и погледнах навън. По павираната улица минаваше трамвай, поклащайки се бавно и набивайки релсите и земята под себе си. Хора енергично и радостно щъкаха по тротоарите.
А аз се питах:
Как може следването да е толкова гадно?
Това ли е студентският живот?
Къде сбърках?
Другите ли са много умни, или просто аз съм прекалено тъп?
И тогава, преди да си отговоря, я видях "Нея", с главно "В", да пресича до отсрещната банка. 100% беше тя, почувствувах го със сърцето си. По онова време сърцето ми чувстваше сума ти неща, сега чак се чудя как е издържало? Но  както и да е.
След няколко дена я видях очи в очи и разбрах, че пак заминава. Стана ми гадно, но не чак толкова, вече бях попретръпнал.
И пак изчезна.

Преди няколко години лятото, било е събота или неделя. Аз, Юли, Алек и Митал (Така наричахме пианиста ни, който се казва Митко), отивахме да изпращаме Митал на автогарата, за Стара Загора.

Малко отклонение:
Митал е старозагорски пич, 1.90, около 110 килограма. Много често коментарът му към нещата от живота е "Крим Пий"(жанр от порното). Сметай.
Помня, веднъж дойде на сватби, след цяла нощ репетиции в Старозагорската Опера. Той е корепетитор там или както ние казваме Куре-крепител.
Въобще не беше мигнал цяла нощ.
Като свиреше на пианото, пускаше по някой друг бемол (b) или диез (#) където не трябва, влачеше и забързваше темпото, като касетка на развален магнетофон.
Чувах как шефът на хора цвилеше от яд. А ние едвам се удържахме да не се разхилиме на церемонията.
Принципно, когато жената, която венчава младоженците, ги обяви: "За съпруг и съпруга". Митал трябва да започва да свири и хорът тръгва да пее след него.
Вместо това се чуваше тишина, всички от хора погледнахме Митал. Той, от своя страна, беше забил глава в пианото и спеше. Няма майтап.
Хорист до него го разбута и събуди. Митал започна да свири, преди да се е събудил. Първите няколко такта влачеше, но после влезе в ритъм и продължи, все едно, че нищо не е станало.
А бе печен тип :)

Алек е един луд тенор, който пее в сватбен хор. За него казват, че закусва корабни сирени. Когато пее, отнася всичко по пътя си.
Има един "Спринт" - Алфа Ромео. Тая кола е с четири карбуратора. Като го настъпи и влизаме в хипер пространството.

Юли е тих благ тип, на него всичко му е "мир". Самият той излъчва спокойствие. Като онези сладки плюшени мечета, които да ги гушкаш, целуваш и мачкаш до разпадане.
Бобката - друг приятел, е довеждал Юли до състояние на полуразпад със своите нежности.

Та закарахме Митал на автогарата, както си му е реда.
На връщане от гарата на спирката на трамвая преди "Лъвов мост" по посока "Халите", мярнах Владислава.
Беше с къса черна боядисана коса, бяла къса памучна пола. Държеше пътен куфар с колелца и разтегаема дръжка. Пушеше цигара с другата си ръка.
Сърцето ми подскочи, но устата не каза нищо. Алек продължи да си кара. В мен започна битка между разума и сърцето.
Сърцето ми казваше:
- Това е Владислава, За Бога!!!
А разумът:
- I-во: Това не е Владислава!
  II-ро: Дори и да е Тя, сигурно не те помни!
  И III-то, дори и да те помни, помниш ли, че последния път по най-деликатния начин те прати на майната ти!
Историята има навика да се повтаря.
Усетих как съм свързан с нея и вътре в мен нещо се разтяга и ме тегли към "Лъвов Мост". Вече бяхме на светофара на "Халите".
Осъзнах, че ако пресечем "Тодор Александров", връзката вътре в мен ще се скъса и няма да я видя повече.
На "Макдоналдс"-а срещу ЦУМ казах на Алек:
- Спри колата, аз слизам. После ще ти обяснявам.
Добре, че Алек ме разбра и не пита: Как, какво и защо ?
Теглих един спринт, гонейки трамвая. Качих се на спирката на Джамията срещу "Халите", за малко да го изпусна.
Като слезнах на "Лъвов мост", търчах като за последно. Направо се телепортирах до спирката, където видях Владислава.
За сметка на това останах без дъх, като стигнах се хванах за коленете и се наведох напред, да си почина, издувайки бузи.  
Надникнах от другата страна на рекламната стена на навеса на спирката. За да проверя дали още е там и дали е тя.
Там е! Тя е: О, щастие, о, радост, о, приятен сърбеж отвътре и навсякъде.
Пооправих се малко, преди да се появя, изчаках да ми се поуспокои дъха. Бях в протъркан стар панталон "Санторио" и вехти дрехи. Нали бях тръгнал за Витоша.
После минах от другата страна. Изчаках да ме забележи. Погледите ни се срещнаха. Големите ù очи станаха още по-големи от учудване:
- А... Светльо!?!
- Здрасти - казах и се усмихнах.
Тъкмо щях да кажа нещо готино и вятърът духна дима от цигарата в лицето ми. Точно когато си поемах въздух.
Трудно ми е да опиша кашлицата, която ме задави. Изскочиха ми сълзи от очите.
Като се посъвзех, казах с дрезгав глас:
- Видях те случайно, като минавахме с един приятел покрай спирката. Извинявай, че съм облечен така, но мислех да отскоча до Витоша (планината). А... ти,  как си, какво правиш?
- Ами, бях в Англия, ожених се... имам си дете.
- Чудесно! - казах, но ми стана гадно.
- Не чак толкова...
Докато ù помагах да се качи в трамвая, разбрах, че не ù е провървяло с брака и сега се връща в Троян. Тя е от там. После добави:
- Много благодаря, не знам как щях да се оправя сама.
В трамвая имаше опърпани клошари и шумни циганки, които се оглеждаха хитро за някой глупак. който да оберат.
Слезнахме на "Халите".
- Много благодаря, направо господ те изпрати, чувала съм много за бандитите с България. Мислех да  взема такси от гарата, но знамн че и те са обирджии - каза Владислава.
- А сега накъде си? - се поинтересувах аз.
- Ами към спирката на 20-ката към "Дондуков"
- Добре, тръгваме натам.
По пътя ù обясних, че се занимавам с "Естествен Чи Гун"(тогава още не бях учител) и записах пощата си и учението на един лист.
Владислава спомена, че тази вечер е на някакво светско парти с леля си, с която са много близки.
Реших да не ù искам телефона. Сега осъзнавам, че тогава телефона съм го възприемал като цел, а не като средство, което е тотално грешно.
Разделихме се, тя се качи на трамвая, подадох ù куфара. Тръгнах към "Халите", без да се обръщам. Играех го играч.
След половин час сърцето ме хвана за гърлото:
- Ти луд ли си!?! Трябваше да ù вземеш мобилния, трябваше да поискаш да излезете, ТРЯБВАШЕЕЕ!!! - крещеше сърцето.
А разумът сега умолително казваше:
- А помниш ли предишните пъти, когато се опита да комуникираш с нея, какво стана?

Няколко дена бях между небето и земята.
Него ден, като се връщах от центъра, търсейки едно колелце за табуретката ни в хола, което се беше счупило, минах покрай ВИАС.
На една маса на кафето до входа бяха седнали "Маляката" и някакви типове, които не познавам.
Маляката е Гръцки колега от ВИАС.
На гръцки "Маляка" е нещо като нашето "Копеле", с което се обръщат един към друг "готините пичове".
Директният превод на "Маляка" е Чикиджия.
А "малякия" означава чикия.
Поздравих ги и се присъединих към тях.
Когато останахме само с Маляката, другите се пръснаха по работа из университета. Гръцкият ми колега ме попита:
- Как са жените, как е любовта?
Предния път, когато се видях с Маляката, бях гадже с Боряна и лудо влюбен в нея.
После всичко стана на пепел.
- Няма жени, няма любов... - отвърнах аз и попитах:
- Да си виждал някой от колегите?
- Кой точно те интересува? - ми отговори с въпрос Маляката, беше хитро копеле.
- Ами няма значение.
След половин час от входа на старата сграда - Ректората, се появи Владислава.
Първата реакция, като ме видя: Учуди се, спря, понечи да се отмести наляво, после надясно, сякаш се удари в невидими стени от невидим коридор, като усети, че няма как да избяга, дойде към нас, поздрави ни и седна.
Сега бих постъпил по друг начин, но тогава останах. Настаних се удобно и погледнах доволно Маляката. 100 на 100 разбра за кой точно "колега" съм питал.
След малко се появи някакъв бабанка и седна до Владислава. Опитах се да предположа дали са гаджета.
Владислава говореше за това колко е зле държавата и колко е потресена от взрива. Предишният ден се беше взривил складът за боеприпаси в Челопеч.
Аз пък ù опонирах, че има уникални места в тая страна.
Като останаха по-малко хора на масата, казах:
- Миналия път пропуснах да ти взема телефона, да се видим някой път.
- Да... така е - каза тя, въздъхвайки тежко и извади мобилния си. Ръката ù почти трепереше, тя се опитваше да я озапти. Все едно прави нещо насила. После си клипнахме.
След време я потърсих веднъж-два пъти, без резултат. Не ми вдигна. Сега осъзнавам защо.
После изтрих номера ù.

В началото на миналото лято, точно завършвах курса за спасители, я видях пак.
Беше топъл летен ден. Тъкмо влизах в "Макдоналдс"- а на НДК-то под моста на влюбените и я видях да сяда на една външна маса с нейни приятелки.
Беше в гръб и не ме видя. На излизане я оставих да ме забележи. Видя ме, не разбра, че съм я забелязал, носих слънчеви очила.
Реакцията ù беше на човек, който всячески се старае да не бъде забелязан. Снишаване на врата, навеждане главата напред, така че косата да падне върху лицето. Обръщане на другата страна и прочие.
Реших да подмина, след няколко крачки се спрях. Този път разумът победи, почти веднага и безпрецедентно.
Продължих напред...