Дойде в събота вечерта. Имах чувството, че знаех точно какво ще ме попита, след като седнаха с приятеля му срещу служебната маса.

- Не ми каза, приготви ли джапанките?

Неговият уж срамежлив приятел Митко, така се ухили след този въпрос, че ми идваше да го тупна по главата с таблата. Наясно ли беше Митко на какви мъки бях подложена онова лято? Дълбоко се съмнявам. Нямаше никаква представа и по-добре, иначе току-виж си грабнал приятелчето под мишница и дим да ги няма. Но не знаеше. Митко си гледаше сеира, след всяко мое отклонение на въпросите, отпиваше от наливната бира, а сините му очички се пълнеха с пяна. До него принца на бели маратонки се усмихваше, докато хвърляше по мен стрелички напоени с опиат за приспиване на необяздени кобилки. Обаче мерника му нещо се беше разтреперал, не успяваше да ме улучи както трябва, така че с чиста съвест да падна и да кажа: Да! Цяла инквизиция беше да се чудя как да му застана, за да ме уцели най-накрая.

- Не разбрах сега, ще ходим ли на море? Или пък ти не обичаш морето, май повече ти харесва на планина?  - продължаваше да ме дразни отсреща, аз мълчах, а Миташки пак си показа зъбките.

Ядосах се. Сега ми просветна. Той просто си играеше. Упражняваше се върху търпението ми и дори свидетел си беше довел с него. Сигурно се досещаше, как ми действа. Или пък, не? Предизвикваше ме. Допреди малко едната ми половина беше готова да му се хвърли и да извика: "Да! Да! Искам! И на край света ще дойда с теб!", но сега неговите тъпи шеги, бяха развързали по-гордата ми половина, търпението ѝ беше свършило и докато се усетя, тя се разфуча, развихри се, а аз стоях отстрани, без да мога да я спра. Откачалката се беше впуснала в игра на думи с него, след които той ме гледаше като зашлевен. Браво на нея! Отлично ѝ се получаваше, ако трябва да се съди по кискането на Митко. Отговорите ѝ хвърчаха към принца с такава точност, че той се чудеше какво да каже. Пляс, пляс - напляска го едно хубаво, за да му излекува чувството за хумор, заедно с неувереността. Укротих я чак, когато излязох навън и поех дълбоко въздух. Беше 4-ти август. Звездите се бяха наредили в тъмното небе като на сцена. Масите бяха празни, имаше само няколко останали бутилки за отсервиране. Готвачката вътре(тя беше майка на щефа) ме чакаше да избърша и да се отчитам. Влизах в строй, така да се каже, когато ненадейно на оградата се появи позната женска физиономия и ми се усмихна лукаво. Веднага познах съученичката на моята приятелка - Феичката. Странното беше, че със себе си съученичката  водеше някакво момче. Тя ни запозна, той спомена, че тази вечер имал запазено сепаре в дискотеката. Щели да ме чакат да приключа работа, за да отидем тримата. Аз естествено отказах. Честно, изобщо не ми беше до това. Нямах търпение да се прибера, да се наспя, освен това имах нещо недовършено с актьора вътре и смятах тази вечер да го пратя да си разхожда белите маратонки около някоя друга сервитьорка. Обаче, съученичката излезе настоятелна – дръпна ме леко встрани от въпросното момче на име Иван, който впрочем виждах за първи път и ми каза, че ме харесвал човека, идвал тука всяка вечер, как може да не помня Иван, той бил много свястно момче. Леле, пък като чух свястно момче и цялата тази нагласена среща, полудях и съвсем нетактично ги пратих да си ходят двамата на дискотека. Тъкмо им видях гърбовете в тъмното отдъхвайки си, когато гласа му ме близна по шията.

- Къде ми избяга? Какви бяха тия двамата? 

Обърнах се, рязко, запитвайки се, дали не ме е наблюдавал отвътре. "Не, не може да е вярно. Още не се е отказал. Той идва към мен." Отговарям нещо неопределено за съученичката. Пожелавам си го, но цялата пламвам от ужас. Страх ме е. Давам, на заден ход. Той върви към мен и се усмихва, аз стъпвам назад. Той прави крачка напред, а аз крачка назад.

- Искаш ли да се видим утре?

Приближава се, още малко ще ми се хвърли и ще падна в чемшира. Но не се хвърля, а върви бавно като пантера, чака отговор този хубав мъж - от мен го чака. Музиката се стеле от колоната, бавна и лежерна, той протяга ръце към моята ръка, гледа ме като марок, целият лъха на алфа и тестостерон. Настръхвам цялата. Неговият глас достига със закъснение до съзнанието ми. Звездите се завихрят около нас. "Танго ли ще танцуваме?" - се питам, усещайки как сърцето ми подскача. "Спри, спри, ще ме опустошиш, ако не спреш да се приближаваш" - му казвам наум. Усещам в гърба си стрели. Поглеждам и виждам, че са клонките на храста. Спирам. Той хваща ръката ми. Пръстите ни се докосват. Опознавам ги. Преплитат се. Очите ни са се кръстосали. Само дето моите още не са станали кривогледи.

- Да се видим ли? – изричам, намирайки в светлинката на очите му точката на концентрация, за да асимилирам, дали не се шегува пак.

Той е сериозен. И толкова близо. Очите му светят като презрели маслини, докато долната му устна се раздвижва толкова чувствено... Искам да я отхапя. Дали, ще имам смелост? Не, нямам! Едното му предно зъбче щръква, а аз се чудя как може толкова красота да се е концентрирала в един мъж. Притегля ме към себе си леко. Но без да се опираме един в друг. Едри ръце. Не мога да бягам. И не искам. Да прави с мен, каквото иска. "Ей романтичке, събуди се, дръж гарда, пита те нещо, отговаряй!" – обажда се някоя от всичките

- Да, добре. Какво е утре? - питам.

- Неделя. – отвръща все така басово. Ръката му е мека, топла, уютна, не искам да я пускам никога, но го правя, за да мога все пак да отговоря.

- Утре съм втора смяна. От три.

- В десет, ако искаш. Добре ли ти е в десет? Ще се наспиш ли? Да не е прекалено рано?

- Не, в десет е добре.

- Ако искаш ще те чакам до новата полиция, там до голямото дърво, сещаш ли се?

Ама как да не се сещам, един час по-рано ще отида. Това последното само си го мисля, обаче гарда е горе. Брадичката, погледа, гърдите ми – всички изглеждат спокойни, даже май съм се престарала прекалено, дали пък не изглеждам непроницаема.

- Да, ще дойда. - казвам делово. Повече от категорично, прозвучах, чак се учудвам, че мога да бъда и такава, но със следващия въпрос ме разстрелва, направо ще припадна.

- Сигурна ли си, да не ме излъжеш?

- Да те, излъжа ли? Защо да те лъжа? – питам и себе си и него, търсейки в очите му някакво доказателство за съмнение.

Изобщо нямах намерение да го лъжа, или да си играя с него. Напротив, всичко трябваше да е точно и ясно. Чувствах го близък, сякаш съм била с него в предишен живот, сякаш откакто го бях видяла, не можех да живея без да го зърна отново. Казвах си: искам го и това е. Просто ще му падна доброволно, само да кара в същия дух - без преструвки или игри. Никак не ми се играе. Писнало ми е от аматьори. От напомпано его, от напомпани мускули, от изкуствени признания, от комплексирани момченца, които изискват неща, които не притежават, от капризи от такива, които разнасят в галерията на сърцето ми фалшификати на любов, от такива, които за да те накарат да ги харесаш, задължително първо ще те уязвят, ще играят на пинг-понг с чувствата ти, така че накрая  да си пожелаеш никога да не си ги срещала. Огледах го пак. О, не! Той не беше такъв, никак дори. Трябваше да вярвам в това, за да не се струполя, още там в чемшира. Казах му, че ще отида, а щом кажех нещо той трябваше да е сигурен. Да има вяра в мен. Но той не беше. И пак ме попита, дали съм сигурна.

- Да, разбрахме се вече, там ще съм. – не исках да го виждам неуверен, или слаб, още по-малко за тази несигурност да носех вина аз.

Разбрахме се. Той си тръгна. А аз останах като че ли завинаги там в онази градина. Под властта на гласа и обаянието му. Всъщност пропита с миризма на дим, алкохол и пържена храна, но какво значение имаше това тогава? Утре в десет часа имах среща с най-прекрасният мъж на света. Да, щях да отида! И още как. Сега ми оставаше да се погрижа да извадя стрелата. Малко късно, но все пак ме улучи. Биваше си го. Дано само не получа удар преди срещата.

Един Господ знае как съм заспала вечерта, или как съм се чувствала(от прекалено вълнение, тази част не си я спомням), но на другия ден се събудих и изсипах целия гардероб върху спалнята. Накрая измъкнах бял панталон и бяло потниче измежду купа с дрехи. Бели прашки, бял сутиен, всичко по мен трябваше да е перфектно. Облякох се. После си изсуших косата и един час по рано се намерих в центъра на града. Не знам защо, но през цялото време имах чувството, че ако не взема нещо успокоително, ще ми се пръсне сърцето. Опитах се да намеря аптека, но беше неделя и всички бяха затворени. Трябваше да бия половин час път в обратна посока към болницата, където имаше отворена денонощна аптека, но така имаше вероятност да закъснея. Не исках да си правя такива експерименти, карайки го да се съмнява в мен. Тогава кръстосвайки площада се сетих за една бивша колежка, която на работа никога не оставаше без валериани. Имаше някакви паник атаки и постоянно отсъстваше от работа. Накрая напусна. Но по онова време тя тъкмо беше започнала работа в известен магазин за обувки, намиращ се на центъра - съвсем близо до местонахождението ми. Свих и директно при нея. Измислих нещо почти правдоподобно, тя веднага се отзова и на два гълтока с вода, изпих три валериана. После излязох, огледах се на всички възможни витрини - трак, трак, ами май това там бях аз и изглеждах добре. Преметнах косата назад, поемайки си въздух, после издишах силно, за да си охладя лицето и се приготвих за най-важният момент в живота си.