Имах една бяла рокля на бледорозови рози. Видях я в един бутик в студентски град и веднага си я купих. Материята ѝ не се гладеше, нито се впиваше съвсем по тялото, но очертаваше всичко под нея. Проблемът беше, че се носеше без сутиен, защото беше с гол гръб. Обличала я бях само веднъж, на дискотека, докато бях студентка. Тогава усещането непознати мъже да ме гледат като ходеща пържола за мен се оказа не много приятно, да не кажа обидно, затова колкото и да харесвах роклята се бях зарекла повече да не я обличам. Но онази нощ беше различна. Само като си спомня как потръпвах при мисълта, че любимият ми мъж ще влезе в моят замък, ще ме люби до припадък, ще отхапва от мен, а аз ще се извивам в ръцете му и няма да го пусна да си тръгне .

   Суетях се около огледалото гола, тръпнеща в очакване. Крушката ми беше изгоряла преди няколко вечери, но понеже в онзи момент нямах желание да ходя до магазина, се разрових из шкафовете в мазето и намерих цветна. Хареса ми, защото цялата стая светеше в червено.Така може да се каже, че спалнята ми приличаше на кабаре и само трябваше да дойде главния герой - ловърбой. Но защо така се бавеше? Започнах да си мисля, че се е отказал. Още повече се притесних. Не беше редно да му звъня, по-ясно звучеше от всякога. Но с очакването, започнах да се лутам в онези няколко гласове в главата ми и след час отчаяната взе превес. Изсмуках почти цяло патронче мастика. Седях пред голямото огледало на тоалетката, ухаеща на мляко с ванилия, облечена в онази изкусителна рокля на разцъфтели се розички. Поглеждах ту оцветените си в червени отблясъци очи, ту часовника на телефона си. Той каза след два часа. До онази нощ, не се беше случвало да ме излъже. Беше принципен, грижовен, организиран, подреден, емоционален, но не и лъжец, не и лъжец. Излязох навън, да видя дали, не идва. Пълната луна светеше ярко, огрявайки цветята в двора. Отидох до външната врата и погледнах да видя силуета му, но него го нямаше. Стана прекалено късно. Всичко говореше, че няма да дойде. По някое време се усетих скапана от умора. Цял ден бях търчала нагоре-надолу – подметките на обувките ми се бяха протрили от навъртане на километраж. Мастиката сякаш ме отряза изведнъж и аз, както бях поседнала напречно на леглото, реших само за малко да легна назад. Мускулите ми се отпуснаха от напрежението, почувствах се добре. Очите ме пареха. Затворих ги само за миг, а след това… съм заспала.

    В 7ч сутринта ме събуди  будилника за работа. Скочих. Превъртях лентата и ми се зави свят. Бях заспала. Направо се смразих. Боже, бях заспала! Без мъж, без завивка – ей така напречно на леглото, с боси ходила опряни на пода и с една омразна бяла рокля, която се заклех повече никога да не облека. Хванах телефона и тогава ми стана още по-страшно. Имах около двайсет неприети обаждания от него. Дали е дошъл? Значи, може и да е идвал, но кога? Защо не съм го чула? С разтреперан глас му се обадих, за да го питам какво става.

-       Какво става ли? Ти кажи какво става? – избоботи от другия край на града.

-       Ами… - чудех се как да го кажа, но всякак щеше да прозвучи тъпо. – Заспах. Просто съм заспала. Чаках те, но...

-       Заспала си?

-       Да, заспах. – натъртих нервно, но на него сякаш не му се вярваше много, защото мълчеше. Кой знае какво си е помислил.

-       Ти дойде ли? – прошепнах, очаквайки да каже, че не е могъл.

-       Дали съм идвал? Ти бъзици ли си правиш с мен? Подиграваш ли ми се? Даже в полицията щях да звъня, помислих, че нещо ти се е случило. Звънях ти хиляда пъти, обикалях като побъркан около къщата, чуках на вратата, на прозореца, щях да ти счупя звънеца и сигурно и комшиите са чули. А ти си заспала? Не ми се говори повече. Чао. – и ми затвори телефона.

Чао, ли? Как така чао? Как ще ми затваряш телефона? Не! Няма да стане. Не съм го направила нарочно. Не съм. Аз… Нямаш оправдание, момиче! Стига си циврила. Разплаках се. И то заради мъж. Как можах да не предвидя, че ще се резна така, като същинска пияница? Гледах шишенцето на тоалетката, празната чаша с айрян. Никога не съм можела да пия като хората, но чакането беше толкова напрягащо. Не, нямах време за самосъжаления. Имах петнайсет минути, за да бъда убедителна. Облякох се набързо, сложих една прилепнала по мен черна рокля, защото и тя не се гладеше и си извиках такси. По пътя спрях да му взема кафе и баничка и право към другия край на града. Трябваше да му се извиня, преди да ида на работа. Не, нямаше да оставя така нещата.

Не знам защо отидох всъщност. Той слезе пред блока, държа се доста грубо. Направила съм го била на маймуна, не ми искал баничката, нито кафето. Един човек ме загледа и той му се озъби насреща:

-       Гледай си в краката!

 Човекът се притесни, той изобщо не очакваше. Аз още по-малко. Виждали ми се били циците. Повече с такива рокли, да не съм те видял! Разбра ли? Бях в шок. Да ме види ли? Изобщо няма да ме видиш повече. Оставих баничката и кафето на масичката пред блока, врътнах се и дим да ме няма. От такива бягам с двеста. Хич не ме интересува, колко си хубав и че съм хлътнала здраво. Свалячи да искаш. На задната седалка на таксито си поплаках и в осем часа цъфнах в офиса. Едната колежка ме хвана. Въпреки, че никой от офиса не знаеше, че след работно време се подвизавам като сервитьорка. Не им бях казала, защото щяха да се раздрънкат на шефа и имаше вероятност да си загубя един сигурен доход. Не че имах време да ги харча, но с две заплати се чувствах по-спокойна.

-       Силве, май нещо не си на кеф тая сутрин? – ме подхвана колежката.

Погледнах я, тя се усмихваше майчински. Беше по-голяма от мен с около десет години, семейна с деца. Мъжът ѝ беше някакъв бизнесмен. Тя идваше на работа за удоволствие, като всеки месец си купуваше нови обувки. Чудех се дали ѝ се бяха случвали такива щуротии, дали аз сама не си ги забърквам, или просто имам лош късмет.

-       А, не. Добре съм, просто цяла нощ не можах да заспя от това пълнолуние.

-       Гаджето, нещо да не те е ядосало? – продължаваше колежката, отпивайки от кафето си, докато другите две момичета подаваха ушета от бюрата си.

-       Нямам гадже. – съобщих.

-       Така ли? Нали каза, че излизаш с някакво момче?

-       Не излизам вече.

     Дните пак се превъртяха – задъхани; едни и същи; падащи от производствената лента на живота. Оформени в една и съща форма – опаковани в едни и същи лица, миризми, или звуци. Директори на строителни фирми, занаятчии, бизнесмени, адреси на цехове, предприятия, срещи с фръцли и нацупени секретарки. Вносител на мокри кърпи ми подарява диск с хубава музика. Кани ме на среща, обещавайки ми луксозен живот, само да съм добричка и да мога играя кючек. В магазина – хиена, зад ъгъла хиена. Гоня ги, размахвам ръце да ги пропъдя, но те вървят след мен и не се отказват. Повръща ми се от намеци, от  похотливи погледи, от клиенти бъркащи вежливата ми усмивка с покана за свалка. Но продължавам. Копчето на машинката е натиснато. Не знам как да го изключа. И не трябва. И не бива.

/следва/