Казвам се Купидон. Предполагам, вече се сети кой съм... Всеки ме познава, понеже съм известен с работата си, ако изобщо може да се нарече работа. Пълна скука... Всеки ден едно и също - карам всеки и всичко да се влюби...  Заради моите любовни стрели се влюбиха вероятно и родителите ти, но няма за какво да ми благодариш. Това ми е работата. Всички ми повтарят, че аз съм най-важният от всички и би трябвало да съм много щастлив, но не съм.  Аз съм тъжен...  Чувствам се ужасно самотен, ужасно сам. Никога досега не съм се влюбвал, няма как да стане, все пак аз съм Купидонът. Дали няма начин да напусна работа?... Не, няма... За това съм създаден, за това живея и ако напусна, вероятно няма да имам място във Вселената вече. Наистина ли няма надежда?
   Боли ме, боли ме... Боли ме, както никога досега. Завинаги ли ще остана сам? Та аз имам нужда само от една прегръдка, една целувка, имам нужда само от... някой...  Очите ми са пълни със сълзи, устните присвити, ръцете стиснати в юмруци. Трябва да опитам да обичам... Искам да обичам, Господи... Моля те, позволи ми да обичам...
- Може да обичаш мен... - казва някой с нежен и спокоен глас. Глас, какъвто досега не бях чувал.  Виждам я - толкова красива и очарователно нежна се приближава към мен. Сърцето ми бие учестено, сякаш е готово да изскочи, ако тя се приближи още малко, сякаш цял живот само нея е чакало.
- Коя си ти? - намирам смелост да изрека аз, поглеждайки я право в очите.
- Аз съм Любовта...  Следвах те навсякъде с надеждата някой ден да ме забележиш, с надеждата някой ден и ти да имаш нужда от мен.
- Но аз си мислех... мислех си, че...
- Замълчи, замълчи - прекъсва ме тя,  протяга ръце към мен и нежно погалва лицето ми. Явно наистина няма нужда от думи. Тя е тук... само това има значение...