Постой още мъничко така. Да го погледам… Да потъна в цвета на бадемовите му очи, да вкуся от красотата им. Да докосна с върха на пръстите си косата му, да я погаля. Да вдишам от аромата му и да го запомня. Да седя така до него и да го гледам непрестанно без да знае. В мислите си да му хващам ръката, чувствайки топлината на кожата му, докосната с моята. Да полагам глава на рамото му и да го усещам с всяка клетка на тялото си. Не, моля те, почакай. Изчакай още малко. Още не съм го видяла добре. Ей, каква е тази смешна бенка на лицето му, под долната му устна? Не я бях забелязала. Красива е. Чаровна. Негова.
Изгря слънце… защо косата му изсветля? Кестенява ли е била или така ми се е струвало? Странно, мислех, че е черна. Прекрасна е. Светла, досущ като моята. О, прекрасната му усмивка. Чакай, чакай! За мен ли е? На мен ли се усмихва? Защо ме дърпаш така, остави ме на мира. Искам да съм до него, да се взирам в загадъчното му лице. Изглежда крие някакви тайни, потаен е. А на мен това ми харесва. За къде бързаш? Не виждаш ли, че се влюбвам?!
О, това било. Сега защо спря да ме дърпаш… Късно е нали? Не мога да те върна, ти толкова бързо отлетя. Глупаво време, защо ми го причиняваш! А ти, любов, кой ти даде право да се настаниш в сърцето ми? Наговорили сте се, ясно ми е. По-добре щеше да ми е без вас… Но почакайте! Той продължава все така красиво да ми се усмихва…