Върху хълмовете се появиха първите от авангарда на османлиите. Бяха като всички, събрани от кол и въже, които пълководците слагаха в челото на армиите. Никой не ги броеше за войници, камо ли за хора. Паплач, която вървеше напред и се хранеше с докопаното, първа се сблъскваше с противника, по този сблъсък командващият оценяваше врага – силите и слабостите му, а основната й задача беше да нанесе колкото се може повече вреда на отсрещните. После в действие влизаха редовните войскари…

Башибозуците спряха. Пред тях като стена се бяха изправили рицарите. Дълга почти километър, блестяща в стоманените си доспехи, страховита като ужасяващ с бодлите си непобедим гигантски таралеж…

И всички – рицари, оръженосци, копиеносци, арбалетчици, мечоносци,  мълчаха…

После някой отзад даде команда за атака и тълпата се юрна напред. Към смъртта или – при евентуален късмет – към славата…

И настъпи времето на инстинктите и демонските черни страсти…

Привечер полето утихна. Все още се чуваха последни стонове, все още мародери грабеха и убиваха, все още купчинките от трупове потрепваха – отдолу с последни усилия ранените се опитваха да изпълзят с надежда за помощ…

На хълма излязоха двама. Отдалеч изглеждаха като че са от лагера на победителите – огромни плащове с алени кръстове, бляскави шлемове, дълги прави мечове. Спряха, огледаха се.

- Е? – каза по-високият – Докъде стигна разчистването?

- Труповете са изнесени, ранените са разчистени…

- Тоест, премахнати…

-  Да, да… Налагаше се. Пак е допуснат пробив. Три робота са повредени в самото начало. Пред свидетели. Та…

По-високият го прекъсна:

-  Случва се. Постъпили сте според правилата.  Без излишна информация. И без информатори…

-  Сър…

-  Да?

-  Днес е 8 октомври 1799 година…

Високият  кимна.

-  Разбирам тревогите ви. Времето ни изтича. Върховният щаб взе решение – местим контингента в 1200 година преди  новата ера. Там вече са прехвърлени ремонтни бази и специалисти…

-   Къде?

-   Започваме от Китай, пък натам…

-   Сър, ами ако се сблъскаме с… ония?

Високият се засмя.

-   Няма как да стане… Договорът е повече от сигурен. Само една грешка и – виновникът е жестоко наказан… А всичко започна преди повече от сто години по централното време.  Ти, разбира си, нито го помниш, нито си го учил. А и защо да учите подобни неща? Историята днес е ненужна. Тя се мени постоянно. Ей го – днес разбихме османлиите. Но преди три дни… Или две години… Или утре – те са победители. И се променя светът, идват нови наши армии, водят се кървави битки… А в зависимост от резултата им, започват други битки. Винаги има някой, който трябва да си върне…

-  Но…

-  Кажи, кажи…

-  Но колко души губим? За роботите не питам – за тях е ясно…

-  Не губим… Нали се местим във времето? И хората са вече там. Живи, че и здрави. Трябва! Трябва да се воюва. Това е заложено в животинската душа на човека. Борба, унищожаване на врага… А враг е всеки – защото всекиму се харесва хубавото. И всеки го иска… Преди са се водели войни – даже световни, които са довеждали до обезлюдявани на цели страни, че и на континенти. И затова преди сто години представители на човечеството приемат Основен закон – закона за война във времето. Сега може да воюваме навред, в която епоха попаднем. Е, не може да бродиш безогледно, има си график. Но нъдето и да попаднеш – все е интересно, все е война… Затова – край на приказките, стягай торбата и не забравяй – отиваме в Китай, 1 200 години преди новата ера. Никакви раници, никакви пистолети, никакви железни оръжия… Всичко да е автентично…

Заповядайте - https://genekinfoblog.wordpress.com/