ГЛАВА ДЕВЕТА: ЕНСАРИАН

Местонахождение: неизвестно

Време: неизвестно

Около кръглата заседателна маса бяха насядали около една дузина души. Атмосферата явно бе напрегната. Залата, в която се намираха, не беше нито много голяма, нито много малка, но безкрайно любопитна. Стените й имаха вид на сплъстена паяжинена копринена нишка. Всъщност покритието беше от свръх секретни хионови влакна, една от гордостите на научния прогрес на учените на Убундер, без всякакъв аналог. Нещо повече, при по-внимателен поглед, всеки би се учудил, че никаква врата не извеждаше от помещението, сякаш то изобщо нямаше такава. Това бе предназначето за пълната му звукоизолация и невъзможност за подслушване дори с рианданов терафлайтер, който успяваше да преодолее по-обикновени защити като хидронни врати например. Причината за тези изключителни мерки за сигурност се коренеше в безкрайно деликатното положение, в което се намираше източната част на планетата – Убундер. Нищо, казано в тази зала, не биваше да бъде чуто от външни уши.

Адмирал Джефри Спиърс нервно потропваше с пръсти по металическата маса с изключително прецизна полировка и емблема на Военния съвет на Убундер (еквивалент на Военния трибунал на Имградон) и с умореното си зрение се мъчеше да улови погледите на другите присъстващи на тази изключително важна среща. В това свръхсекретно помещение бяха събрани хората, които щяха да решат съдбата на популацията на половината планета, а при по-смели прогнози - на цялата.

- Та вие казвате, значи – подхвана без излишни приказки Спиърс, - че онези от Елохия не искат просто нашите запаси от интероново гориво и кевларит?

- Точно така, Джеф, – отвърна Елизандра Дионс, главнокомандващ на разузнаването на Убундер. – Боя се, че зад всичко това стои нещо далеч по-голямо и неприятно.

При нейните думи седящите в залата се поразмърдаха едва забележимо. Но явно беше, че всички бяха на тръни от развоя на събитията и най-вече от пълната им неизвестност.

- Говори направо, Елизандра – подкани я контраадмирал Кенджи Нолсуро с присъщата за етноса му вежливост. – Кажи ни всичко. Нека знаем.

- Имам някои сведения, които положително сочат наличието на таен съюз между елохианците и гуароните. Колкото и нелогично да изглежда на пръв поглед, те действат в тандем срещу нас.

- Невъзможно – чуха се възгласи из цялата зала.

По повечето лица се изписа странна смесица от недоверие и объркване. Все едно бяха станали свидетели на някакво светотатство. Тези думи им звучаха направо кощунствени. Не след дълго обаче разбунените духове все пак се поуспокоиха.

- Но все пак напълно вярно – продължи Елизандра с особена тайнствена усмивка. – Погрижих се да изпратя най-добрият наш пилот на разузнаване и…

В залата цареше пълна тишина. Сигурно би се чуло дори падането на карфица.

- …досега все още нямам никакви сведения от него – произнесе тя след кратка пауза.

- Как е възможно да съществува изобщо такъв съюз? – не издържа адмирал Спиърс – Имам предвид как изобщо осъществяват комуникация помежду си?

- Явно са намерили начин все пак – намеси се за пръв път Еохинис Сцзадис. Той изпълняваше дипломатически функции и макар формално да се водеше военно пресаташе, беше по-скоро нещо като конферансие или посредник. Тоест винаги гледаше да помири страните и да изглади конфликта.

- Учените им са много напред – поде отново Елизандра, - допускаме, че има още парчета от пъзела, за които ние дори и не подозираме. Затова изпратих нашия човек там. Да разузнае на място.

- И къде по-точно? – попита вицеадмирал Наваро Гомес.

- Реално погледнато, където врагът най-малко очаква. – отговори съвсем невъзмутимо Елизандра. – В самото сърце на Елохия. Имградон.

- А как смятате да удържим ситуацията в столицата – повечето сгради са почти напълно унищожени от бомбардировките и плазмените откоси.

- Ще се надяваме на някакво чудо – отвърна леко замислено адмирал Спиърс, после отсече – или по-скоро ще го създадем.

- А ако все пак не успеем? – изказа опасенията си ген. Стоктън, отговарящ за административните въпроси и продоволственото снабдяване на цивилното население на Енсариан.

- Тогава Бог да ни е на помощ! – мрачно отсече Елизандра и изпитателно сви устни, наблюдавайки реакцията на присъстващите си колеги.

Присъстващите се спогледаха и отправиха поглед към адмирал Спиърс, който леко бе свел очи, потънал в размисли. Внезапно наруши създалото се мълчание и отсече:

- Според мен няма какво да се протака. Въпрос е на броени дни да стигнат до нас. От утре нареждам пълна военна мобилизация, включително и за цивилното население.

Макар и с лека неохота всички присъстващи в залата закимаха одобрително с глави. В това отношение всички споделяха едно мнение.

Събранието приключи.

Залата потъна в мрак.

^^^

По улиците на Енсариан се ширеше истински хаос. Около една трета от града вече бе напълно срината, а останалите две трети – едва се държаха и скоро щяха да рухнат и те. Красивите готически елементи в ултрамодерните постройки на този град-държава щяха да бъдат заличени завинаги. Населението беше в пълен шок. Електронни екрани, играещи ролята на билбордове, предаваха реални събития от бойните действия. Но нямаше кой да ги наблюдава. Усещането са пустота беше просто смазващо. Това донякъде можеше да бъде обяснено и с въведеното военно положение и стриктната забрана цивилни да се движат по улиците.

Продоволствието наистина беше проблем. Имаше и богати семейства, които можеха да си го позволят и да купуват на черна борса основни суровини като горенайски хирас и елендоранс (еквивалентни на хляб и картофи), но дори и те започваха да струват прекалено скъпо и скоро щяха да се окажат над възможностите и на най-богатите.

Стъклената сфера от ендосиант, която беше гордостта на града, имаше пробойни, който правеха пресния кислород недостатъчен и това принуждаваше всеки дръзнал да излезе на “разходка” да носи аспиратор.

Появиха се слухове за набези на гуарони и то съвсем близо до града. При нормални обстоятелства хората биха ги посрещнали с насмешка, но това не бяха нормални обстоятелства. Сега всичко се струваше възможно на всеки и никой не се чувстваше защитен.

Паметникът на Цар Мидриел, покровител на човешката раса на тази планета, беше напукан и се беше сцепил по средата. Това според мнозина вещаеше зло.

Семейството на Марк беше принудено да понася лишения. Те не се ползваха с никакви привилегии, както главнокомандващите на града.

Разни разколници започнаха да проповядват съвсем безумни неща и да сеят допълнително страх у народа. Разбира се това не можеше да се направи на улицата поради военното положение. Но тъмни помисли тръгнаха между хората и те започнаха да придобиват инстинкта на стадо диви животни, подгонено от някой особено могъщ и безпощаден хищник. Какво друго оставаше на тези измъчени от страдание създания освен часът на скорошно избавление? Кой можеше да им помогне? На тези въпроси никой не се наемаше да отговори.

Липсата на комуникация допълнително изостряше цялата обстановка и стана благоприятно поле за създаването на множество легенди, с които децата биваха приспивани нощем.

Стражи дежуреха на граничните постове на мегаполиса, макар повечето от тях да бяха превърнати в купища развалини и това доста да обезсмисляше функцията им. Но нямаше какво да се направи. Така поне все още имаше някаква мъничка искрица надежда.

На всички беше ясно, че това е началото на края.

Вестта за избиването на много от техните войници не действаше особено окуражаващо, но евакуацията беше неизбежна.

Просто Висшето командване все още не се решаваше да даде нареждане за това. Градът беше разделен на зони на влияние между противниковите войски и сраженията се водеха с твърде променлив успех. Някой или нещо трябваше да промени ситуацията, но какво?

^^^

Откакто бяха започнали бомбардировките в Енсариан, цивилното население трябваше да се лиши от много неща. Включително и от светлината на зегандарианското слънце. Положението се влошаваше от ден на ден, а вече някои от основните сражения се бяха пренесли пред самите подстъпи на столицата. И ако преди съществуваше полицейски час, то сега, при условията на пълна военна мобилизация, той представляваше крайно неадeкватна мярка за превенция.

Съгласно предписанията на Военния съвет на Убундер всеки негоден да се сражава – а това включваше децата под четиринадесетгодишна възраст, тежко болните, инвалидите, родилките и хората на преклонна възраст – беше прехвърлен в тайните бункери под града, носещи секретното наименование “Градината на изтока”, заради пълната кислородна автономност спрямо повърхността. Специални оранжерии със зелени растения, зорко пазени от “призрачни воини” осигуряваха практически безкрайно освежаване на въздуха, а свръхмодерни инсталации за аерация го разнасяха до всички точки на огромното подземно съоръжение.

Самият бункер бе разположен на приблизително триста и петдесет фута под зегандарианската повърхност, за да не бъде засегнат от ударната вълна на протонните бомби, които щяха да се изсипят върху града от страна на елохианците. Но предвидливите архитекти на този своеобразен Ноев ковчег не разчитаха само на хилядите тонове пръст, намиращи се отгоре, а и на свръхмасивната двойна бетонна защитна възглавница с дебелина повече от пет метра, която внасяше допълнителна сигурност за избавлението на последните остатъци от населението на източната част на планетата.

Бащата и майката на Марк все пак бяха успели да се доберат до място в този спасителен кът и при това по доста необичаен начин.

В последните дни, когато все още действаше споменатият полицейски час, те бяха в къщи и се безпокояха за това, че от месеци не бяха получавали никакви новини за своя син. Бащата на Кийт все пак им оказваше известна подкрепа - макар по-скоро символична, защото бе наскоро пенсиониран и до голяма степен бе загубил предишното си положение. И все пак те едва ли биха оцелели без неговите усилия да ги снабдява отвреме-навреме с продоволствия. Поради особените връзки между него и адмирал Спиърс молбата им за консервация (термин въведен от Военния съвет на Убундер) бе приета и когато започна спомената процедура, имената им бяха на челно място във военните списъци.

Процедурата по запечатването му бе не по-малко любопитна и иновативна. За разлика от херметичните врати от миналото в напредналото бъдеще се използваха манориеви плазмени дискове, които при затварянето на вратите от зегандариански кевларит буквално се “срастваха” с метала в едно хомогенно цяло, като дори видоизменяха кристалната решетка на атомите му след като влезеха в досег с тях - нещо повече цялата химична реакция протичаше само за броени секунди. Но предвидливите архитекти на това място бяха взели и още една особеност на терена, тъй като Зегарайските планини бяха само на около две хиляди зегандариански мили и представляваха зона на сериозна сеизмична активност, а оттам напълно логично цялата огромна маса на съоръжението трябваше да легне върху здрава основа дълбоко в недрата на планетата. Нещо далеч по-солидно от пластове втвърдена хумилиасова почва, която макар да притежаваше до известна степен по-различни свойства от земния си еквивалент, определено не беше в състояние да играе ролята на солиден фундамент. За тази цел бяха изградили специална дренажна система с многобройни отвори, подобно на пчелна пита, осигуряваща допълнителна устойчивост на съоръжението.

Огромният подземен бастион, който бе проектиран да даде убежище на един милион човешки същества, бе свързан по доста своеобразен начин съдбите на съвсем непознати хора, дори и мислите им. Тук колкото и да бе странно, се беше възцарил някакъв особен вид социалистически строй, който напълно съотвестваше на обстановката, тъй като повечето хора бяха изоставили вещите си и парите си на повърхността поради ограниченото време, което властите бяха определили за запечатване на бункера. Или с други думи казано, тук нямаше понятия като “мое” или “твое”, а всичко беше “наше”. Максимата, превърнала се в кредо за тези нещастни и измъчени същества беше дори в получаването на удоволствие от споделянето на общата мъка и нещастие между всички членове през дългите мъчителни дни на очакване.

Една от най-депресиращи особеностти, които се набиваха на пръв поглед беше липсата на истинска дневна светлина, която не би могла да достигне дори през синтераниалните люкове поради голямата дълбочина, затова хората бяха привикнали към ирениевите лампи, хвърлящи мързеливи зеленикави отблясъци в безкрайните подземни каверни и оставящи най-отдалечените им ъгълчета в полумрак.

Квадрантите бяха общо дeвет на брой, свързани чрез сложна система от изключително добре укрепени подземни тунели, които придаваха крайно объркващ вид на цялото място за всеки новодошъл. Никой обаче не бе в състояние да напуска един квадрант просто защото му беше скучно или искаше да поприказва със съседа си. Ако все пак бе крайно наложително, специални призрачни войни го съпровождаха, докато преминеше карантинните зони между отделните квадранти. Неприятната новина бе, че ако все пак искаше да се върне, не му се позволяваше, тъй като другарите му го третираха като предател на техния квадрант.

Ежедневието бе изпълнено с доста безсмислени занимания от страна на обитателите, като всеки квадрант бе развил свое собствено забавление.

В първи квадрант се играеше основно на някаква странна смесица от покер и маджонг, наречена “ентозу”, като всеки от играчите печелеше дажбата от храна на загубилия играч. Това беше и единственият начин да се получи допълнително храна и именно поради тази причина този “спорт” бе особено популярен в този квадрант. Някои от забавленията бяха доста по-безобидни, но имаше и организирани незаконни боеве като например в седми квадрант, от които победителят печелеше единствено правото на облекчен режим при преминаване на карантинната зона.

Бащата и майката на Марк бяха настанени в девети квадрант, който от своя страна беше и един от най-отдалечените на съоръжението. Те разполагаха единствено с едно малко по-широко походно легло от плексониарс, който се явяваше еквивалент на каучука използван в миналото. Завивките от кисон бяха естествено допълнение, тъй като принадлежаха на военните.

Необходимо беше да се каже, че макар призрачните войни да изпълняваха функцията си, пълна безопасност не съществуваше и всеки бе оставен да се грижи сам за себе си. Но докато бе на територията на своя квадрант, всеки гражданин все пак осъзнаваше ясно, че поне на теория, можеше да дочака евентуално края на военните действия на повърхността.

Неразумните мислят за мене

като за някаква видима форма.

Те не познават моята вечна

непроявена, единствена същност.

Неизвестен автор

^^^

- Мамо, ще ни открият ли – проплака Роян, притиснат в нейния скут. – Страх ме е.

- Не се страхувай, аз съм до теб – прошепна майка му. – Няма да позволя нищо да ти се случи.

Клетата жена дори не вярваше напълно на думите си, но какво друго й оставаше. И тя, подобно на останалите, бе попаднала в свят, който не разбираше. Всичко се случваше без всякаква логика, и затова единствената й мисъл бе да намери късче висококалорична храна. Не дори трохичка! Но дажбите намаляваха всеки ден, а от повърхността не пристигаха свежи попълнения. Дори и играта на ентозу вече не осигуряваше допълнение към дажбата, защото хората бяха готови да си прегризат гърлата за каквато и да било храна. Бяха тук повече от четири седмици и нямаше никакви изгледи ситуацията да се промени към по-добро. Те се намираха в митичния седми квадрант, където се провеждаха нелегални боеве. Това беше най-бандитският район в “Градините на Изтока”, но за зла участ ги бяха разпределили именно тук.

Майката стана, зави се с шала си от кисон, подарък от нейния съпруг. Пиндор определено нямаше друга страст освен философията и своето семейство, което винаги поставяше на първо място. В съзнанието й изплува мисълта за моментите, когато още бяха заедно. Представи си тучни ливади, ширещи се под огромната сфера от ендосиант на Енсариан. Толкова много усмихнати лица. Деца играещи под зорките погледи на родителите си. Толкова много щастливи моменти. Лъчите на слънцето не бяха толкова парещи, тъй като ендосиантът, за разлика от обикновения глосиандър, не просто задържаше атмосферата, но и предпазваше от сравнително слабата космическа радиация на външия свят. Струваше и се, че всичко това бе толкова отдавна. А това беше ежедневието им само допреди броени дни. Тя изключително тежко прие незабавното изчезване на Пиндор, но със сърцето си усещаше, че той е все още жив и не ги е забравил. Колкото и налудничаво и да беше, очакваше да види умното му лице, надничащо иззад някой ъгъл тук долу. Но колкото и да се взираше, стените около тях си оставаха мрачни и глухи, както и техните побратими по крадрант.

- Ще отида да потърся нещо за ядене – каза тя. – Ти ме чакай тук. Може и късметът ни да се усмихне.

Момченцето само поклати учудено глава, но нищо не каза. Но досега майка му не беше нарушавала свое обещание. Само че този път у неговата детинска фантазия се прокраднаха съмнения дали тя щеше да успее наистина. Можеше и да загине. Дори и тук долу, където призрачните войни бдяха за съблюдаването на известен ред.

- Ще трябва да се справяш сам, докато се върна – допълни тя.

- Момчето я погледна и погледът му блесна.

- Идвам с теб – каза то. – Твърде опасно е. Тук има всякакви хора. Аз ще те защитавам.

- Не ти трябва да останеш тук – отвърна майка му с твърдост в гласа, каквато то не беше чувало никога. – Знам, че си един много смел малък мъж, но тук е твоето място. Надявам се да се върна възможно най-бързо.

Тя се обърна и без да му отговаря повече го посочи на най-близкият войник на пост:

- Редник Съмърс, хвърляйте му по едно око. Само той ми остана – гласа й едва незабелязано потрепери.

Призрачният войн, макар да беше облечен от глава до пети в бляскаво снаряжение и да разполагаше с най-съвременно комуникационно оборудване, сякаш едва незабелязано кимна. Никой не забеляза това кимване. Но и да го беше забелязал сигурно нямаше да му обърне внимание. Под екипировката и широките нараменници на бронята се криеше друга жена, която можеше да изпита поне мимолетна симпатия към отправената молба на една самотна и беззащитна майка.

Редник Съмърс. Може би единствената жена призрачен воин в този квадрант по-рано беше отявлен пацифист. Но щом видя накъде отиваше ситуацията, разбра, че единственият възможен начин е да стане част от този елит корпус на защитници. Тя беше избягала от разбитото си семейство, където трябваше да търпи подтисничеството на строгия си доведен баща. Разбира се с времето много от нейните колеги бяха сменени, някои загинаха, самата тя също не знаеше дали този ден няма да й бъде последен, но всеки ден се раздаваше от все сърце. Патрулираше най-внимателно и съвестно следеше за спазването на установения ред.

Не бяха изключение и случаите на сбивания между някои от обитателите. При това съвсем рутинни. Но тя ги потушаваше още в зародиш. Нямаше да остави контролът над това място на чистата случайност, тъй като това беше последното им убежище. Понякога, макар и много рядко, тя се чувстваше като робот, лишена от чувства и задължена единствено стриктно да прилага дадените й инструкции. А, тя все пак бе жена. И усещаше, че нещо лошо скоро ще се случи.

“Архипелагът е свят без дипломи, свят, в който се атестираш чрез самоописание.”

Солженицин, “Архипелагът Гулаг”

^^^

Да останеш сам в тъмното, съвсем сам с напълно непознати, в очакване на единственият човек, който би могъл да се погрижи за теб всъщност съвсем не е лека задача. Малкият Роян се опитваше да бъде послушен и да не нарушава заръката на майка си, но детското му любопитство го изгаряше. Тук долу имаше толкова интересни занимания, които заемаха по-голямата част от времето на обитателите. Да стои далеч от тях определено му костваше усилия. Редник Съмърс между задълженията си по патрулиране и следене на обществения ред, го понаглеждаше, но не прекалено често, за да не нарушава честолюбието му на малък мъж. Наблюдаваше го с едно око, но ясно виждаше, че малкият не е някакъв лигльо или мамино синче. Той спокойно би поел задълженията на патрулиращ призрачен воин, ако възрастта му позволяваше. Майка му се бавеше вече няколко часа и синът беше започнал да се притеснява дали не й се беше случило нещо.

Роян я чака цели два дни, но през това време все пак се случиха няколко дребни случки, като една от които заслужаваше отбелязване. Все пак нещата все още не бяха съвсем излезли от контрол и той се надяваше да я види, когато чу двама мъже да си говорят в тъмното. Разговорът им беше съвсем обикновен, но в същото време и интересен.

- Знаеш ли, приятелю? – обади се първият глас с леко потреперване. – Аз бях женен! Какво да се прави! Нямах друг избор. Но едно нещо няма си простя никога.

- И какво толкова се е случило? – потрепера гласът на другият непознат.

- Когато тя умря, тоест малко преди да умре, ми сподели нещо, нещо което се запечата дълбоко в душата ми. Полуотворила очите си, тя просто промълви “Ти не мислиш за мен.” Не мелодраматизирам, но тогава ясно осъзнах в какво се крие проклетата ирония на нашето собствено оцеляване и главната ни цел да създадем потомство, на което просто удобно да прехвърлим собствените си грешки и провали. Този камък ще го влача до гроба. Тя всъщност беше права, но може би и не знаеше за какво говори. Аз все пак я обичах. Или пък обичах собственото си оцеляване, защото само в нея виждах своето спасение. Тя беше моят ангел-хранител. Но този ангел вече умираше.

- Прав си … - подкрепи го другарят му, - но можем би да направим друго освен да чакаме и да се надяваме?

- Не, в това ни е най-голямата грешка. Смъртта може да ни застигне всеки момент. Трябва да живеем сега и веднага. Дори и да има задгробен живот, той със сигурност не е като тукашния.

- Какво сте се заприказвали? – сряза ги някакъв глас наблизо. – От вашите глупости аз просто не мога да спя. Ако ще умра на сутринта, поне нека бъда бодър и весел. Смъртта с усмивка е някак си по-приятна може би.

- Наивен романтик – сряза го първият от двамата събеседници. – Животът не ни прощава нищо, абсолютно нищо, а ти искаш да не го обсъждаме.

- Е нищо, говорете си. – прозина се полузаспало той. – Вярвате или не, накрая всеки свършва уморен, самотен и отблъснат и смъртта му не прави впечатление на никого. Като цяло неговият живот е бил доста безсмислен. Няма две мнения!

Роян не се стърпя и се намеси.

- А да знаете къде е мама?

- Не сме я виждали, момчето ми … - странно любезно произнесе първият събеседник. – Но със сигурност не е тук.

- Искаше да ми донесе нещо за ядене. – промълви плахо той.

Колкото и закоравяли да бяха мъжете, замълчаха и не му казаха, че я бяха видели да се обесва малко по-надолу в един тъмен ъгъл. Дори и тук минималното количество съвест ги възспря да го направят. Той никога нямаше да я види. Клетата жена отдавна беше отлетяла в един по-добър или може би още по-лош свят, тъй като различните религии имаха различна интерпретация по въпроса.

- Приеми това като първото ти сблъскване със суровата реалност – подхвърли един от тримата мъже.

- Но това е бил нейн съзнателен избор и ти нямаш вина. Приеми го!

Сякаш една обикновена смърт беше променила всичко. В действителност мястото тук не беше същото, защото вече беше осквернено от най-долното нещо, което вселената можеше да си представи – самоубийство. Самоубийство, причинено от пълна безнадеждност. Един истински пир на смъртта. Разбира се, квантовата физика, беше на друго мнение. Това не беше просто край на живота, а просто трансформация. За повечето обикновени хора тези две неща някак си противоречаха. Бяха напълно несъвместими. Е може би не беше осъществена по най-удачния възможен начин. Но беше. И това беше нещото, което имаше значение.

- Е ние не сме ти родители. И ти го знаеш не по-зле от нас. Но трябва да поемеш отговорност за собствените си дела. Ти трябва сам да си набавиш храната. Майка ти вече я няма. Какво друго ти остава освен да се бориш и да оцелееш?

Момчето не каза нищо, но от окото му се отрони едра сълза и тупна по бузата му. Досети се какво й се е беше случило. На гърлото му заседна буца. То стисна малките си юмручета, но бързо ги отпусна безсилно.

Така и така щяха да умрат до няколко дни поради липсата на храна. Тези възрастни мъже просто си философстваха или пък може би не? Водата също беше вече отдавна на изчерване, но за това колкото и да бе странно се мълчеше. За това не биваше да се говори. Не беше морално. Така поне си мислеше тогава той.

То само се обърна и тръгна към другият квадрант, накъдето беше поела майка му. Мракът го погълна. Трябваше да се заеме със собственото си оцеляване.

^^^

- Какво направихме, Елизандра? – обърна се към нея Спиърс. – Ние забъркахме цялата тази каша. Ние и никой друг.

- Не сме само ние виновни – обади се тя. – Определено правим всичко по силите си, за да отблъснем атаките. Друг е въпросът дали успяваме да го направим!

- Загубихме твърде много хора. Столицата е в руини. – обади се и Стоктън. Той се намираше край тях.

Бяха изминали около два месеца, откакто отбраняваха града. Кенджи беше изпратен да транспортира престъпниците. Така че, той единствен нямаше как да стане свидетел на всички вакханалии. Беше напуснал столицата в пълна анонимност.

Битките бяха толкова ожесточени, че бяха научили за гибелта на Наваро Гомес и Еохинис Сцзадис, които бяха загинали по изключително нелеп начин. Част от защитните линии бяха разкъсани и беше въпрос на време да достигнат да “Градините на изтока”. Това, което беше още по-страшно, беше, че трябваше да признаят собственото си поражение. Те трябваше да допуснат, че грешаха и да го осъзнаят ясно и отчетливо. Явно сметките им за водене на военни действия не бяха много точни.

Врагът разполагаше с повече зируарски, а не на последно място и с добре бронирани нирангайтери, а също и с достатъчно езониеви бомби. Протонните бомби, с които се опитаха да отговорят, не бяха достатъчни поради простата причина, че не даваха голяма прецизност на периметъра. Имаше пропуски и огромни и жестоки експлозии.

Специални прихващачи отчитаха всяка възможна опасност и оттам насетне, зируарсите имаха функцията да се заравят в пясъка и да бъдат неоткриваеми, докато по-малките бойни единици се опитваха да намерят пробойни в защитата и да проникнат.

Бойните спидери клас “Унищожител” също щяха да си свършат доста добре работата. Те имаха за цел да осигурят фланговете на противниковата армия и да неутрализират защитните постове. Бяха завладели по-голямата част от Убундер и скоро щяха да докопат и тях. Нямаше мърдане! Твърде много бяха онези, които напразно вярваха в някакво илюзорно спасение, което никога можеше и да не дойде. Това беше битка на живот и смърт.

- Направи каквото можа, Елизандра. – въздъхна Спиърс. – Може би стар и уморен адмирал като мен трябваше да излезе в пенсия и някой по-достоен да поеме неговите функции. Може би този град-държава заслужаваше нещо по-добро. И определено може би имахме кофти стратегия. Оказахме се от губещата страна. Върде жалко! Твоето момиче можеше да промени изхода на нещата! Кой знае?

- Недей така, Джефри, имаш реалния шанс да направиш нещо с живота си. Ще влезеш в историята като герой! – опита се да го ободри тя. – Пък и не си толкова стар! Едва на петдесет си! Трябва да намериш сили да защитаваш градът, който толкова много обичаш. Той ни даде всичко, което сме!

- Не мисля – почти без глас отговори Спиърс. – Ако дотогава все още сме живи. И има кой да си спомня за нас.

Стоктън само се прокашля. Той добре направи, че замълча. Не искаше да налива масло в огъня. Знаеше, че нямаше смисъл. Всичко щеше да се реши до броени часове. Дори и минути. Ръката му консулсивно затърси оръжието му. То трябваше да му бъде под ръка. Трябваше да е на разположение – за всеки случай. Поне можеше да запази достойнството си в тези последни мигове от живота си.

В този момент се видя нещо нечувано и ненормално. Бесни, позеленели гуарони-воини се нахвърлиха върху вражеската армия. С примитивните си оръжия, те щяха да бъдат безсилни, но кои знае откъде те бяха снабдени с модерни плазмени винтовки и защитни нанокостюми. Някои от тях все още яздеха своите тежко въоръжени гроандуси. Те не знаеха милост и мачкаха всичко по пътя си.

И тримата потъркаха очите си, мислейки си, че сънуват. Никога нямаше да приемат, че някой просто правеше подобно нещо. Беше адски смахнато. Какви бяха подбудите на смъртните врагове на човешката раса да ги защитават. Нямаше никакъв смисъл!

- Говори адмирал Джефри Спиърс до всички налични наши сили – окажете им подкрепа в намеренията им да ни помогнат. Нека изметем елохианската сган. – провикна се той.

Малочислените отряди, струпани по различни ъгли на полиса, влязоха в кохезия със своите доскорошни смъртни врагове. Брутално готови да унищожават и да разгромяват. С надежда за скорошно избавление или смърт. Макар че не говореха езика си, те се сражаваха рамо до рамо. Така както правят хора, които имат обща кауза. И вярват в една идея.

Трябваше да са внимателни обаче за едно. Нямаше причина да се отпускат малко преди края. Това беше просто недопустимо. Трябваше със всички сили да победят. И да преодолеят съпротивата. Сантиметър по сантиметър. Милиметър по милиметър.

Линиите на врага започнаха да се огъват. Той беше почти победен. Беше въпрос на време да разгромят и без това останките от полуразбитата, но малко по-многобройна елохианска армия.

- Юнаци, давайте напред! Никаква милост! Бой до последна капка кръв! – ревеше в радиоефира адмиралът, вдъхновен от идеята за възможна победа.

- Няма да се оставяте – включи се и Елизандра. – С нищо не са по-добри от Вас. Напред!

Убундер сякаш, че просветна. Зелените хълмове, почернели от многото експлозии и тътена на картечния огън някак свенливо се подадоха изпод купищата убити воиници. Пушек имаше навсякъде, но мнозина искаха да усетях нещо друго. Да видят дали техният брат, сестра, съпруг или другар беше още жив. Това беше далеч по-важно.

- Не можем да оставим градът да погине. – обади се Стоктън. – Лично ще отида да помагам с двете си ръце. Може сред труповете да има все още живи.

Стоктън се втурна навън от сигурния бункер. Взе полуразбития асансьор, за да стигне до повърхността. Това трябваше да го направи, за да измие съвестта си. Трябваше да бъде горе сред ранените и онеправданите, а не сврян на сигурно сред добре защитените стени под земята. Дължеше им го. При това много.

Докато бягаше по начин, който даже не подозираше, че е възможен, той ясно осъзна нещо интересно. Това бяха братските викове на воини, които се прегръщаха. Нима всичко това приключи само за миг? Нима цялата тази история щеше да свърши просто така?

С последни скокове той преодоля съпротивата на призрачните воини да го пуснат отвън без специален защитен костюм и без охрана. Все пак сложи костюма, за всеки случай и прие двама призрачни воини да го придружават. Изкачвайки последните метри до повърхността обаче той усети вятъра на промяната. Онзи сладък пролетен вятър, навяващ безгрижие на сърцето. Правещ всичко възможно – дори и любовта. Запита се къде бяха сбъркали със тоновете си сериозни изчисления и добре обмислени ходове. Бяха държали позициите цели седмици. А битката, а може би и войната се реши само за няколко часа. Това беше важното!

Излизайки от бункера, той се огледа и видя последиците от безмилостните атаки на Ток Рух Мин – бруталният гуаронски психопат-убиец, изправял на нокти много от най-добрите войни на Енсариан. По ирония на съдбата самият главатар, лежеше недалеч от мястото, където бункерът се свързваше с повърхността. По озверялата му физиономия още личаха дълбоки рани, нанесени му от някои от най-добрите енсариански воини. Край него имаше цяла камара убити. Останките от телата им бяха просто отвратителна гледка. Дори от отвъдното духът му отказваше да се предаде.

Недалеч на североизток се забелязваха руините на предните подстъпи към Ензок Ра – най-богатият квартал на Енсариан. Там някога беше търговската част на града. Богатите жители на Енсариан се отдаваха на шумни гуляи до среднощ и затова този квартал не се ползваше с особено добра репутация. Сградите там имаха извънредно причудлива и почти сюрреалистична форма. Но въпреки това беше лицето, при това най-красивата част от лицето, на Енсариан. Сега той беше покрит с руини и гъст дим го обгръщаше. Гуаронските войни го бяха разграбили и опожарили, а най-вероятно цялото население беше изклано до крак от безмилостните хуманоидни твари.

По-нататък се забелязваше Инток Рул – вторият по големина квартал, който беше истински рай за учените и учениците. Там бяха научните центрове и лаборатории. Гуароните не бяха се посвенили да унижощат ценни научни постижения и артефакти, които не разбираха. Това беше огромна загуба за цялата цивилизация на Енсариан, която беше безвъзвратна.

Най-печално беше положението при Азак Интул – най-старият квартал, който се намираше и най-близо до бункера. Там гуароните дори не се бяха интересували да плячкосват заради неимоверната и дивашка жестокост на сраженията. Личеше си, че те са се водили с променлив успех. Някъде дълбоко в недрата на този квартал се усещаше атмосфера на ненавист към аристократите и техните нрави, въпреки вече споменатите думи за братство и равенство. Гуароните бяха претърпели най-големи загуби именно тук. Буквално артилерията ги беше помляла като кълцано месо. Беше просто нереално. Тук-там стърчеше по някои и друг лазерен резец, забит в земята, за да бележи краят на своя притежател.

И въпреки всичко надеждата като че ли вече беше победила. Надеждата за нов живот! Сега вече много повече той вярваше, че краят е дошъл. И гърдите му сводобно се надигнаха да вдишат сгъстения въздух, който аспираторната система на костюма му подаваше.

На повърхността го посрещна Нундраг, гордо яхнал своя гроандус. Край него бойните му другари влачеха тела на убити, но този път те не хранеха с тях своите животни. Имаха респект и знаеха, че не трябва да го правят!

- Разбрахме за предателството на Елмбаум. Аз самият пратих тайно брат си на пътешествие на североизток, за да открие истината докрай. Вместо да се избием взаимно е крайно време да открием истинския виновник и той да си получи заслуженото. Ние също сме ваши братя, защото произхождаме от Вас. Цялата тази скалъпена легенда беше разбита на пух и прах. Всичко сега ще си дойде на мястото или поне така се надявам. Баща ми е умен мъж. Може и да е жесток и безмилостен. Но е умен. – принцът говореше чрез преводач, който с мъка изкривяваше думите му на човешка реч. Определено беше забавно.

- А какво всъщност търси брат Ви? – попита го Стоктън.

- Бронята на Сева! – кратък бе отговорът.

- Се- какво? – недоумяваше Стоктън.

- Сева – последната Велика кралица на Ау Кактир – изрече през кикот принцът. – Всъщност е скелет, които моите воиници поставиха там. Ако не иска да чуе мен, поне да чуе нея. Или да прочете написаното на бележката.

Макар и да не разбираше напълно Стоктън, нямаше как да не се съгласи, че гуароните действително искаха да му помогнат и го направиха.

- А кога ще се върне? – попита отново Стоктън. – Време е всички да поемем заедно битката срещу основния злодей.

- Това няма да е лесно. Той отдавна е напуснал тези места. – с въздишка промълви принцът. – Единствено може да чакаме и да се надяваме, че сме на прав път да го хванем.