Един ден Стийв погледнал творението си и извикал Илайла при себе си.
- Илайла, ела, моля те! – казал той и настоятелно помахал, за да го види.
Тя имала винаги работа около дървото. Непрекъснато го разкопавала, плевила, поливала. Щом чула, че Стийв я вика бързо се озовала пред него.
- Да, тук съм. – изрекла тя и си поизтрила ръцете една в друга.
- Илайла, от сега нататък ще живеем на дървото. То стана достатъчно голямо и просторно, за да ни приюти и нас. – разпоредил той, без да търси нейното мнение.
- Щом мислиш така, така да бъде! – потвърдила неговото решение, въпреки че се почувствала малко засегната, че не я попитал дали желае тя да стори това.
Заживели и двамата на дървото. То все повече се издигало в небето. Почувствало се щастливо от тяхното пребиване в короната си. Затова решило, че е дошло време да ги дари с плодовете си. Отново била пролет. Разпукнали се розови цветчета. Дървото се отрупало се с цвят - красив и уханен. Насекомите се впуснали в луда надпревара да разнасят праш ...