ВРАБЕЦ МЕЖДУ СЕЗОНИТЕ
Това, което пиша, е душата ми, а тя е като вашите – различна.
Вълнува ли се, се разплаква; когато е щастлива, не заспива.
Това, което пиша, е Надеждата, че някъде Доброто тържествува,
разпръсквано от милата вълшебница, която да измисля си е струвало…
Дочка Василева (Довереница)
Дочка Василева (Довереница) има издадени две прозаични книги – „Пътуване към обратната страна на вината“ (2011 г.) и „Думи зад оградата“ (2020 г.). Отличена е с национални награди от литературни конкурси. Има публикации в национални алманаси и в централни и местни издания.
„Врабец между сезоните“ е първата поетична книга на Дочка Василева (Довереница). Тя се състои от два цикъла, в които са отразени стихове на гражданска, социална, философска тематика, посвещения и др.
В гражданската си поезия авторката много добре е отразила ролята на политиците и техните заигравки. „Онези, дето уж коват законите, а всеки бърза да напълни гушата...“ („С разбиране“), „Заедно пируват…, или плетат интриги. Такова взаимноизгодно съществуване не знам дали и в приказките има...“ („Почти е приказка, почти не е“). Тя дълбоко е вникнала в съвремието, в което живеем: „Жестокост дава непоискани съвети и заповеди Божии не спазва… Мъгла и дим… Юнаци вече няма. На място бягай! И си победител. …Не мислиш ли, си в тон със правилата. Не мислиш ли, живееш здравословно… Не помни никой редниците мъртви. Историята пишат генералите…“ („Историята пишат генералите“). Това показва, че ако се нагодиш, ще можеш да се спасиш и ще живееш здравословно,
и че накрая остават живи най-калпавите, а тези, които изпълняват заповедите им, погубват живота си и никой не ги споменава.
Живеем в много труден момент. На тези, дето са в парламента, няма най-сетне да им дойде ума в главата, че народът ги гледа; и как да им вярва и на какво да се радва, като стига до извода, че от безотговорни по-безотговорни, от алчни по-алчни и от лоши по-лоши стават. Каква е ползата, че на Деветнадесети февруари ежегодно четат слово пред паметника на Левски, написано им вероятно от други лица, като след половин час нищо не им е влязло в главите; нито поведението им отговаря на мястото, където са отишли. „Народе!... Предателят нахрани с мен бесилото. Създаде поколения доносници, страхливци и крадци, кариеристи.“ („На деветнайсти втори ежегодно“). Това, което се случва през последните години, са „Падения и върхове. Безнравственост. …Все повече пълзящи са на линия. Човеците се омаймунчват с тъпота… Падения и върхове. История. (Записаното днеска кой чете). Повтаряни поуки десеторно предсказват как умират светове.“ („Синусиудално“). Дори „Историята онемя от неразлистване... Обидена от страстите съвременни… Историята онемя от възмущение, когато я облякоха в неистини. Мълчи историята. Нейният език отряза го хроничното забравяне...“ („Минута мълчание“).
В стиховете си авторката упоменава за духовността на България; за това, че е на много ниско ниво. „Трапезата стои далече от молитвата. Светът на грешен идол ръкопляска...“, „а храмовете бавно опустяват“, и въпреки че „в центъра на всеки град пулсира едно сърце наречено читалище...“, „децата не четат“.
Тъжна е картината и по селата, които са изоставени както от хората, така и от държавата. „Продава се! Продава се! Продава се!“ Крещят табелките пред сгърчените къщи. Трева покрива гробищните кръстове и имена, и дати заличава… И чуваш само шепота на мъртвите: „Не се продава! Не! Не се продава!“ („Не се продава! “) Ами то вече само мъртвите ще започнат да ни защитават, защото тези в парламента освен че постоянно се карат и безчинстват на воля, нищо друго не правят. Те са по-зле от мъртъвците.
Мъдра, силна и въздействаща е поезията на авторката, излята с тъжни и бодливи истини.
Дочка Василева (Довереница) притежава богатство, защото помни някогашните обичаи и ги пази в душата си. В стихотворението „Еволюция на поздрава” тя е влязла дълбоко в същината на нещата, а така също е намерила силата и възможността да го предаде по-леко и по-нежно. „На село някога се поздравяваха с „Помози Бог“ и „Дал ти Бог добро“… А аз пораснах с дъвката в устата, със „Мараба“ и още „Чао, до скиф!“ Децата ми – с: „Човеко, много яко!“ А внуците – там Фейсбук ще реши… Ще кажете, светът еволюира и всяко ново поколение расте, щом думите за поздрав си избира, за да е от родителя далеч”.
По повод прочетеното във в. „Телеграф“: „На площада в крайморски град туристи се забавляват, целейки психично болен със сурови яйца. Едно яйце се продава по лев. Нещастникът е доволен, защото така си осигурява прехраната...“ Дочка Василева (Довереница) написва стихотворението „Това по бузата не е сълза“. С всяко приканване на лирическия ù герой към тълпата и с всеки удар по болния от тях, авторката показва колко е страшно; колко е долно; колко е чудовищно и греховно да си правят шеги с този човек. „Убийте Сатаната! На площада. Изгодно е – едно яйце за лев! Не се стеснявайте! И хвърляйте по-храбро. Той само ви прилича на човек...“ …Тълпата е щастлива... И ликува след всяко свое точно попадение... ...Господи! Къде си?“ Живият Бог Иисус Христос е навсякъде, но хората не искат да общуват с Него и не искат да се спасяват. Поради това у тях липсват милосърдие и Любов. „Защото сърцето на тези люде е задебеляло…“ (Матей 13:15).
Човек е най-упорит в глупостта. Това, което сам си го направи, никой не може да му го направи. „Под кръпките от упорита глупост” никой не може да отиде надалаче, а остава на брега; остава в плен на Дявола. „Търгувайки душата си на дребно, на Дявола по свирката танцувайки, оставаш на брега назад загледан, а можеше далече да отплуваш... А можеше по иначе... Сега е късно“. („ Под кръпките от упорита глупост“).
В някои религии учат на омраза. В разтърсващото стихотворение „Научи се поне на омраза” лирическата героиня вероятно проповядва именно такава религия. В мотото на стихотворението авторката пише: „В съвременна Индия все още убиват новородените момичета, защото е скъпо да им приготвят зестра. Абортът също струва скъпо…“ „Нямаш време да бъдеш обичана. Научи се поне на омраза! …
И където отиваш, проклинай ме!... И разказвай греха ми. Разказвай го!...“ . След като ражда момиче, майката вместо да остави детето си да посрещне съдбата, която Бог му е отредил, го убива, защото е било скъпо да му приготвят зестра. Това са сатанински обичаи. А след смъртта на детето ù какъв ще бъде животът на тази майка? Ще може ли да обича себе си, след като съзнателно убива детето си? Вместо майките да се борят срещу този обичай, те го допускат.
В стихотворението „Трябва образ да има тази вечна вина“ авторката казва: „Не заплювайте Юда! (Той предаде и себе си). А без злото светът не разбира доброто. Взел е трийсет монети... И какво си е купил? Дреха, почести, може би време? Синоним на предател днес е името Юда – непростимият грях в най-известния грешник…“ Наистина вината трябва да има образ и лице. И ние ги виждаме в лицето на Сатана, защото вината и грехът го направиха да изглежда много грозен в очите на хората. Без злото, както пише авторката, няма как да разберем и оценим доброто. Когато ни се случи нещо лошо, чак тогава осъзнаваме доброто и сме благодарни. В Евангелие от Матей (27:3) пише, че Юда е върнал тридесетте сребърника, но даже да си е купил нещо преди това, какво е спечелил? Ако беше се покаял като Петър и беше продължил делото на Иисус Христос, е щял да се спаси, но поради това, че взема грешни пари и предава невинна кръв, той се самоубива. В крайна сметка злото породи още едно зло; всеки грях води до смърт. Можеше Злото никога да не дойде в света. Бог така го беше определил. Но Адам и Ева съгрешиха и след тях целият свят съгреши. Поради това в Словото се казва: „Няма праведен ни един“ („Римляни 3:10“).
Чрез мравките Дочка Василева (Довереница) умее да вижда желанията и мечтите си неосъществени. Успяла е да влезе в техните белези и нрави и да принесе всичко това в нейния свят. Мравките разбират небето; преди да завали дъжд, те изравят всичката пръст, която е рохкава отвътре, слагат я около дупката и я запечатват, за да не влезе вътре вода и да ги издави. Това е една тяхна предвидливост. Но когато са ядосани, хапят. „Пълзейки по земята ежедневно, забравих откога не съм летяла… Товарът на гърба маскира липсата… (Летенето приемах като даденост). Сега, когато искам да политна, разбирам, че съм безобидна мравка. …Известно е: щом мравка се ядоса, порастват ù и жило, и криле“ („Между небето и мравуняка… Ядосано“); да приласкае змиите с мелодия. Авторката показва всичката сила и страхотия, която носи змията с нейния характер, но е наясно, че мъдрост се изисква, да прости и да прави от лошото добро: „Не ти е нужна мъдрост да раняваш. Изисква се, за да приемеш и простиш… Омразата да оковеш във стих, а змиите да приласкаеш със мелодия.“ („Да приласкаеш змиите с мелодия“); и в безсмислието смисъла да открива. Това е силата на човека; да влезе дълбоко в лабиринта на живота и да осмисли всяко нещо, което другите не виждат; да се жертва, ако трябва, но да търси и открива това, което му е нужно: „В безсмислието смисъла откривах, повярвала на крясъка на чайките, че някъде сред островите диви е моето измислено пристанище.“ („А късно е назад. И е далече…“)
В много свои стихотворения авторката е философ. Тя преплита толкова умело житейските неща с нежна метафоричност и съживява всичко около нея.
В стихотворението „Докато утре се превръщаше във вчера“ има философия, която разказва за живота: „Животът е едно кълбо очакване и се търкаля, и търкаля, и разплита… Светът в един прозорец се побира… Животът – огърлица от въпроси... Дори не пита знаеш ли сценария. Затваря книгата... И ролята умира...“ И понеже според думите на авторката „светът е кръчма, а животът е кръчмар, „ накрая всички плащат и си тръгват.“ На някои цената е много тежка – плащат много; други плащат по-малко, но всички плащат. Не можеш да си отидеш от този свят, без да си причинил някакви мъки и терзания на някого; без да си платил някаква цена.
Дочка Василева (Довереница) има чувствителна и отзивчива душа. Чрез стиховете си тя рисува осезаеми, дълбоко образни и дълбоко прочувствени картини. Поезията ù е красива, омагьосваща и запомняща се. Мъдрост и обич бликат от нея. Думите я обичат!
В стихотворението „Врабец между сезоните“ поетесата се определя като врабец. Всеизвестно е, че врабецът не се страхува от човека, а напротив – дори търси контакт с него. Той е като дете – нежен и чист, много любознателен, любвеобилен и издръжлив. „Провирам се... Врабец между сезоните. От шепата на Бог кълва трохички. …Сълзата зимна стигне ли до лятото, то значи невъзможното възможно е. …То значи, че и следващата зима врабчето по небето ще се рее. То значи, че врабчето ще го има, напук и на инат ще оцелее…“ Да, врабецът ще го има и ще оцелее не само защото е издръжлив и не само защото това, което авторката е предала (написала) в поетичната си книга, е минало през мислите и през сърцето ù, а и защото „от шепата на Бог кълвe трохички“ и „защото знае, че само светлите постъпки или пòмисли дори и след смъртта остават живи“.
© Латинка-Златна Все права защищены
Бъдете здрави!