Време е за кратък разказ
“Време е за кратък разказ”, каза си тя и отиде да си вземе още една бира. Двулитрова. Междувременно установи, че ключът ù от вкъщи не е където очакваше да бъде – в десния джоб. “Изгубила ли съм го, или е другаде?”, зададе се коварната мисъл, трупаща се отгоре върху всичките проблеми. “Изгубих си ключа” вървеше в комплект с “Трябва да взема ключ и да направя дубликат, ключарите, които го имат тоя модел, са на майната си и трябват и пари”. “Не ми се мисли за това точно сега!”, отсече тя. “Пише ми се”, добави си наум, докато обмисляше в какъв дълбок застой е 42-а глава на това, което всъщност искаше да напише. Оставаха ù една-две странички само, но много се бавеха да се родят живи в мозъка ù, вдъхновени и едновременно с това логично обосновани и истински. “Романът пак дава на заето, време е за кратък разказ”, напомни си тя. И потри ръце пред клавиатурата.
Искаше да разкаже нещо хубаво. Нещо, което да отвори очите на хората за малко по-отворено и осмислено самосъзн ...