Власт, пари и огън

Момчето спеше дълбоко. Умря в съня си, бързо и безболезнено, Дек все пак не беше чудовище. Парите бяха добри, което напоследък си беше рядкост. Бързо и безболезнено. Така умря момчето, така умря последният наследник на трона на Ардорн. Кралят лежеше в гроба, а щяха да минат седмици, докато бъде избран регент. Изборът, естествено, ще бъде манипулиран, а щедрите работодатели на Дек ще имат достатъчно власт и пари, че безпроблемно да се отърват от един вече излишен наемен убиец. Време беше да изчезва от града. Излезе на терасата и се загледа в спящия град. Току-що властта беше преминала от ръцете на фанатични тирани в тези на безбожни  крадци, но навън всичко си беше постарому. И щеше да си остане така, поне за кратко. Докато други заможни мъже не платяха кесия злато на поредния убиец да поокастри малко родословното дърво на кралския род. "Странно нещо е политиката", помисли си Дек. Чу стъпки в коридорите, хвърли последен поглед назад и скочи. Студеният въздух го блъсна в лицето, докато падаше надолу. Някъде в далечината жена запищя. Сигурно прислужницата, минала да провери дали престолонаследникът се нуждае от нещо, а вместо това намерила мъртвото му тяло. Никой не видя скочилия от терасата на принца мъж. Още щом краката му докоснаха земята, Дек се претърколи и изчезна в сенките. Още едно убийство щеше да тежи на съвестта му. Ако не бяха приятно подрънкващите златни монети, които тежаха в кесията му, може би щеше да се почувства зле. Затича се по тесните улички на Кант. Главните пътища не бяха място за хора като Дек, не и по това време, не и след смъртта на принца. Беше оставил коня си на един ханджия, недалеч от двореца, и докато тичаше, се надяваше още да си е там. Спря задъхан пред една олющена врата и потропа. Отвътре се подаде беззъбата уста на ханджията.

- Дошъл съм за коня, който оставих тук преди две вечери. - Дек не дочака мъжа да заговори.

Онзи се усмихна, разкривайки още по-голяма част от противната си усмивка.

- Заповядай, влизай, момче. Добре сме се грижили за кончето. Само овес, никакво сено...

Ханджията явно очакваше похвала, но Дек беше изморен от тичането, а и беше платил предостатъчно за услугата. Оседла набързо коня и препусна. Нямаше намерение да прекарва повече време в Кант. Парите щяха да му стигнат за години напред, ако не пропилееше всичко по курви и пиене. Усмихна се. Винаги си пропиляваше парите за курви и пиене.  Докато яздеше, си мислеше за несекващите кани с вино и за женското внимание, на което щеше да се радва за известно време. Толкова евтино струваше животът на кралския син...

            В това време в една от кулите на замъка двама мъже спореха ожесточено. Единствените двама мъже, които изглежда никак не се притесняваха от лежащия с прерязано гърло престолонаследник.

            - Не може да си позволим да ни заподозрат в убийството по никакъв начин! Достатъчно е да сложим короната на главата на Ринбранд. Никой не може да ни свърже с него - каза магистър Холст.

Другият, дебел мъж, с мазна оредяла коса надигаше огромна халба ейл, а очите му святкаха гневно. Това беше сър Кавеланд, знатен рицар, който се радваше на огромната пенсия, отпусната му от покойния крал за вярната служба. Впрочем вярната служба се състоеше в няколко десетилетия безнаказани грабежи на села, изнасилване и умилкване пред благородници. Едва ли имаше достатъчно тлъста сума, която да задоволи Кавеланд, но той все пак се примири с положението и заживя в имението си в покрайнините на Кант до момента, в който не реши, че иска властта. Той тресна по масата с месестия си юмрук и се развика, пръскайки слюнка и ейл във всички посоки.

            - Не платих всичкото това злато само за да гледам отстрани. А кой ще купи лоялността на Ринбранд, пак аз предполагам?

            - Остави на мен да се безпокоя за Ринбранд. От Кралския съвет ще протакат колкото могат избирането на регента. Ще търсят далечни роднини, ако са отчаяни дори може да изкопаят някое копеле. Това не е най-важният ни проблем сега. Какво стана с убиеца?

Кавеланд продължаваше да гледа навъсено като богаташко синче, на което са отказали да изпълнят поредната прищявка.

            - Имам хора на всички входове на Кант, във всички кръчми, накъдето и да потегли, ще го хванем. Дори да се измъкне, кой ще повярва на думите на някой платен убиец?

Холст се засмя сухо.

            - Ще се изненадаш. Искам най-късно до утре да ми бъде донесена главата на убиеца. А сега, ако ме извините, сър  Кавеланд, имам погребение за планиране и принц за оплакване. До скоро.

С тези думи магистърът излезе, оставяйки Кавеланд сам с халбата и лошото му настроение.

            - Дано да не е толкова скоро, копеле такова... - промърмори дебелият рицар.

На стотици мили от Кант, някъде около северната граница на Ардорн, селцето на Торн беше виждало далеч по-добри времена. Къщите горяха, по улиците се блъскаха тълпи от пищящи деца и жени. Част от мъжете се бореха с огъня, други бягаха, а останалите бяха пияници, дълбоко заспали в канавките. Торн не разбираше какво става. Никой военен гарнизон не можеше да подпали толкова бързо цяло село. А дори и да беше възможно, нямаше гарнизони наблизо. Нямаше диваци, нямаше войници, само огън. Всепоглъщащ огън.  Торн се втурна към собствената си къща, за да потърси близките си, но на нейно място имаше само пушек и изгорели дъски. Изведнъж долови странен звук. Засилваше се постепенно, докато накрая младежът успя да го различи: беше рев. Торн беше ловувал често из северните гори и беше виждал какви ли не зверове, но ревът, който раздираше въздуха, не можеше да се сравни с нищо, което бе чувал преди. Идваше от всички посоки, но същевременно наоколо нямаше нищо, което да е способно да го издаде. Още няколко изплашени мъже приближиха Торн, стиснали мечове. И тогава ги видяха да излизат от пламъците. Видяха горящите глави. Червените очи. Разбраха, че са обречени...