Съсухреният и сбръчкан мъж, който седеше на объл камък до изсъхнало дърво, беше земеделец. Когато поостаря, остави нивите и кърската рбота и се захвана с овощарство. Садеше фиданки през пролетта и есента, ашладисваше, посещаваше градините наоколо, за да дава съвети, да пръска срещу вредители, да прорежда клоните. Имаше дебели вежди, за които не се грижеше – бяха прораснали и стърчаха грозно и заплашително.
Той видя змията, проплъзваща се бавно между едва що изникналите треви, и я загледа. „Странно животно – каза си. – Почти се слива с природата. Не можеш да разбереш дебне ли или само се разхожда. Дали ще ме ухапе?”
Змията спря и вторачи в него стъклените си очи: „Дали да го ухапя?”
Наблюдаваха се така близо две-три минути; през това време една птичка долетя отнякъде и запя ведро на клона на изсъхналото дърво, гущерче нагазваше чевръсто в близкото поточе, за да се скрие от нещо, пчели жужаха над виолетовите теменуги, а далече – край тънката извивка на билото на планината, глухо и уморен ...