Беше прохладна септемврийска утрин. Хладният вятър, полюшкващ клоните на дърветата, единствено подсказваше наближаването на зимата, с която настъпваха промените за красивите обитатели на старите бетонени промишлени комини. Тези грациозни създания бяха единственото, заради което си заслужаваше да впериш поглед към изоставените заводи. Явно хората обичаха да се наслаждават на живота отстрани - много щъркелови семейства бяха съградили света си от нищото и въпреки това бяха толкова единни, сполетени и задружни, че тъга обгръща сърцето ти.
Болката от еднообрзният живот е по-тежка, когато отстрани имаш възможността да се любуваш на красотата и разнообразието му. Въпреки това не извъртах поглед към блоковете зад гърба си, където ме чакаше сивотата на ежедневието.
Скоро обаче гъделът от недокоснатото щастие бе прекъснат от реалността. Както обикновенно става, тя е най-досадната част на деня. Да живееш в реалността означава да си част от нея, а станеш ли част от нея забравяш за болката от недок ...