Тя изпитваше носталгия, чувство за вина, мъчеха я спомени. Какво се случи? Тя ли се промени, или светът озлобя? Може би и двете... Всичко беше някак сиво: сив град, сиви хора, сиви мечти. Всеки преследваше някаква цел, а тя седеше безцелно в средата на кръговрата и чакаше... Чакаше нещо да се промени, някой да разбие системата, чакаше чудо.
Само преди година беше на върха на света: беше щастлива, беше влюбена, беше себе си. „Времената бяха различни” – повтаряше си тя наум, лутайки се по същите глухи улици, които тогава бяха огласени със смях от нея и приятелите ù. Тя се върна там, но никой не я последва. Беше сама със спомените си... Помнеше всяко питие, което бяха споделили, помнеше всяка глупава шега, помнеше тях... Те я бяха забравили. Беше сама, тях ги нямаше, него го нямаше. С прикрити сълзи си спомни всеки скрит поглед, всяка усмивка, всяка нежна целувка.
„Времената бяха различни.” – повтори си тя с пресипнал глас и отпи поредната горчива глътка. Пред очите ù се появиха картини о ...