Това е една странна смесица между две любими мои книги и доза фантазия! Надявам се да ви допадне, ако ви хареса, мога да добавя и останалите части! Да се има предвид, че съм начинаеща и може в бързината да съм допуснала правописни грешки, моля да ме извините за което! 

Кратко описание

Моята история започва в едно малко, скучно градче, наречано Портън! Тук нищо не се случваше, на пръв поглед всичко беше идеално, малки къщички с бели оградки, красиви, зелени морави с цветни лехи, оградки около всяко дърво! Но зад привидното спокойствие се криеха проблемите на едно малко, снобско общество! Всички проблеми, интриги, лъжи на определен кръг от хора!

Преди да започна историята си, нека да ви разкажа за приемното си семейство!

Джонатан Гилбърд, 42-годишен, шериф в местната полиция. Не много висок мъж с прошарена коса, мек характер и любящ баща! Началната учителка Сара Гилбърд - мила жена, с красива руса коса и страхотна домакиня! По–големият ми брат, Чарли, какво да ви кажа за него – 18-годишен, капитан на отбора по футбол, добре сложен, главната мажоретка Селена Хилтън беше негово гадже. С една дума, най-нашумялата двойка в училище! Сестричката ми Сузи – тя е едно малко ангелче с красиви небесносини очи, руса коса (приличаше на майка си), голямо щураче!

         И май идва мой ред! Аз съм Ейнджъл, не се подвеждайте по името, изобщо не съм ангелче! Обичам шумните купони както всяка 16-годишна тийнейджърка, не обичам да съм нормална! Как изглеждам ли? Ами, накратко - имам дълга, права, черна коса, не съм висока, даже точно обратното, очите ми са странно сиви и имам мълниевиден белег на челото, но за него ще разберете по нататък. Харесвам размъкнатите дънки, удобните кецове и може би някое потниче. Обичам да карам скейтборд, имам много синини и травми от това, но не ми пука! Повечето хора от града не ме харесват - разваляла съм престижа на квартала! Много често посещавам пастрока си в полицията, не по свое желание, разбира се! Е, стига за мен - да започваме по същество!

Първият ден в училище:

         Часовникът ми звънна, изключих го и отидох в банята за бърз душ! Отне ми около трийсет минути, след час трябваше да съм в училище, отново щях да закъснея – нищо ново за мен! Отворих гардероба, в него трудно може да се намери нещо – просто не ми остава време за него! Облякох си първото, което намерих и слязох за закуска. Останалите вече бяха започнали. Пастрокът ми, както всяка сутрин от седемте години, през които съм тук, пиеше кафе и четеше днешния вестник. Сара приготвяше обяда и бързаше, за да не закъснее. Брат ми се контеше пред огледалото, тренираше усмивки и саркастични погледи за всички „по-долу” от него. Сестричката ми се опитваше да си обуе дясната обувка на левия крак и се чудеше какво се случва. Седнах бавно на стола и полях палачинките си с шоколад!

- След десет минути ще ви закарам до училище по път за работа! -  се чу иззад вестника Джон.

Изобщо не ми се стъпваше там. Не знам дали сте разбрали, но аз съм от черните овце. Всеки час на посещение при директора – просто не можеше да живее без мен! Или обществено полезен труд в училище – просто хората по поддръжката бяха адски мързеливи и ние трябваше да им вършим работата!

- Хайде да тръгваме, че ще закъснеете! – каза Джон и захвърли вестника на масата. Целуна Сара и Сузи за чао и облече якето си. Изтичах до стаята си, за да взема раницата и скейта, обух кецовете и слязох по стълбите, момчетата вече бяха в колата! Самовлюбеният ми брат беше престанал с актьорските тренировки пред огледалото и гледаше тъпо през прозореца на старата ни тойота – голяма семейна катафалка с мръсносив цвят и окаян вид, но все пак возеше! След минутка бяхме пред училището, все пак Портън беше много малко градче, даже не знам за какво ни беше кола, може би просто, за да замърсяваме вече мръсния въздух.

Влязох в двора на училището и ме връхлетяха хиляди идеи за нови премеждия и, може да се каже, билети за посещение при директора. Компанията ми стоеше на обичайното място – една пейка, красиво надраскана с какви ли не графити.

- Хей, Ей Джей, ти дойде! – провикна се едно тъмнокосо момче от края на пейката – Майк. Беше страшно забавен и винаги готов за терор над училищните власти. Всеки от компанията поздрави, но Майк се набиваше не очи. Скачаше и махаше с онази чаровна детска усмивка и многото значки по него подрънкваха в такт. Отидох при тях и отпих голяма глътка бира за кураж, при което брат ми ме изгледа толкова пренебрежително, че имах чувство, че съм убила човек – но не ми пукаше за неговото мнение.

Всичко беше нормално, разказите за лятото, плана под заглавие „Не бях аз” за новата година и всичко останало в рамките на трийсет минути. Нищо не се беше променило, но тогава нещо се случи! Нещо в мен се преобърна, имах огромно, почти неконтролируемо желание да побегна и нямаше основателна причина за това. Направих нескопосано извинение, за да изчезна за малко и да разбера какво се случваше. Тръгнах да вървя, а нещо в мен казваше по-бързо, по-бързо, това глаcче ми каза да завия след две пресечки - там имаше стара детска площадка, но всичко беше опустошено там! Не можех да си обясня какво става и тогава забелязах една сянка. Висок, едър мъж с голяма брада се приближаваше към мен. Чувах сърцето си как бие, бях уплашена, не само от мъжа, ами и от въпросите: „Какво, по дяволите, правя тук”, „Какво се случва”… Не можех да помръдна, сякаш бях с циментови обувки. Тогава видях лицето на мъжа - той беше на крачка от мен:

- Здравей, Ейнджъл! Пораснала си много от последната ни среща, ако те бях срещнал на улицата, нямаше да те позная! – не знаех какво да правя, какво да кажа и как да накарам краката си да се движат, просто седях и гледах мъжа, който очевидно ме познаваше, но откъде? – Когато за последно се срещнахме, беше на около две годинки. Беше малко вързопче! Не се надявам да ме помниш! – страхът беше изчезнал, на негово място се бе появило любопитство. – Казвам се Хагрид, бях приятел на родителите ти! – тогава онова чувство на самота ме обзе. Винаги, когато някой ги споменеше, това чувство се връщаше, чувството, че съм сама и няма на кого да разчитам, някой, на когото мога да споделя всичко и знам, че няма да ме укори, с две думи – мама и татко! Въпреки че приемните ми родители са страхотни хора, знам, че те не са длъжни да са мое семейство и след всеки нов гаф могат да ме изхвърлят, да им писне от мен и да ме зарежат! Този постоянен страх, в който живея, ме убиваше! Шестнадесет – това число ме притесняваше най-много, знаех, че оттогава всичко ще се промени, нищо няма да е същото, а неизвестното ме плашеше. Не знаех какво да очаквам, на кого мога да се доверя и дали ще мога да съм себе си там, където ми предстоеше да отида! Аз не съм обикновен човек, аз съм магьосница, знаех го, но не можах да се подготвя за момента, в който ще трябва да зарежа целия си живот и да започна всичко отначало, да зарежа приятелите, дома и семейството и да отида на място, където не познавам никого, но всички ме познават. Помните ли мълнията на челото ми, за която споменах – тя ме прави една от най-известните личности в магьосническия свят. Всеки знаеше името ми, всеки знаеше повече за мен, отколкото аз самата – това ме съсипваше!