Вече седма година започна, откакто Лина беше в кома. За бедната ù майка това сякаш беше вчера. Леля Слава всеки ден, а преди и всяка нощ, седеше неотлъчно до леглото на дъщеря си и втренчено гледаше дали очите на Лина няма да помръднат. Сякаш вярваше, че гледайки я неподвижно, ще я накара най-сетне да отвори очи. А никой не й беше давал такава надежда. Докторът, който я пое в онази мразовита нощ, отдавна вече се бе пенсионирал, а младият избягваше да поглежда леля Слава в очите, защото там дълго търсеният от нея отговор просто не съществуваше. И не една и две сестри се бяха сменили. Болничният персонал минаваше от там на пръсти и почти бежешком, защото нямаше какво друго да отговори на бедната майка, освен това, че само ако Бог пожелае, тогава Лина можеше да отвори очи.
Щурата и красива Лина. Беше завъртяла ума на не един и двама мъже в малкото градче. Но малкото градче беше като голямо бедствие. Една клюка зароди ли се в началото на градчето, то в неговия край от снежна топка вече пре ...