Седя и си мисля тъжна и объркана,гледайки през големия затворен прозорец.Зловещ е и сякаш и той не ми позволява да си взема глътка въздух,отдалечава ме от живота навън със студеното си стъкло,което ме държи като в затвор.Замислена се вслушвам в тишината.Чувам силния дъжд,който вали вече с часове и не спира.Може би това са сълзите на небето.То страда можеби за някой изгубен живот или пък от мъка за това,в което се е превърнал света..Може би облаците изпитват съжаление и огорчение към нас хората,виждайки в какво сме се превърнали..Капките падат тежко като наказание,като упрек,който всички ние заслужаваме.Като се загледам и мога да видя всяка една от тях.Господи ,колко са нежни и красиви.Самото съвършенство.И ето една от малките капчици блъсна силно по стъклото.Толкова е лекичка,а така тежко се стовари в/у него.Проследявам я с очи как паднала веднъж върху прозореца се стича бавно надолу и плъзгайки се сякаш вика за помощ,но никой не я чува или просто не й обръща внимание..Тя  стига до перваза и изчезва..Няма я!Така както го няма и сърцето ми,а с него и надеждата.Разбирам,че тази капка бе последната в съзнанието ми.Сега имам само един празен поглед в/у едно измъчено лице,принадлежащо на едно безжизнено тяло,седящо само в една студена и тъмна стая.Да,това съм аз..в това се превърнах-в тяло без душа!Превърнах??Нее,не аз,а животът го стори.Седейки се чудя как може да има хора като теб?Такива,които не се трогват от нищо,не чувстват нищо,нищо не ги интересува..Толкова безчувствени,че да могат да стоят и да гледат как дъхът ти спира,как се разкъсваш на хиляди парченца,как се гърчиш от болката и нищо да не им трепне.Как е възможно?Да стоиш и да гледаш това безучастно и знаейки,че ти си причината и да не направиш нищо?Как въобще е възможно да причиниш на някого това?Да,явно е!Защото това направи ти.Просто седеше отстрани с гордо вдигната глава,ехидна усмивка и неприкрито отегчение.Струваше ти се велико да ме тъпчеш и унижаваш.Нали?!Как можеш да се чувстваш добре от това?Аз се разкъсвах пред очите ти,молех те за помощ,виках,плачех,а ти се държеше сякаш ме няма.Исках да ми подадеш ръка,да ме измъкнеш от бездънния океан,в който бях,за да мога да си взема глътка въздух,исках само да ме спасиш от това,което ме изгаряше от вътре и ми причиняваше тази болка,но ти не го направи.Остави ме да умра,остави ме така,а твоето "Сбогом" беше краят за душата ми.Сякаш в този момент изтръгна сърцето ми,наряза го с резачката на двора и го хвърли на бездомното куче отпред.Нямаш ли милост,нямаш ли съвест,не чувстваш ли състрадание?Но,как, с какво?Та ти нямаш сърце..все го забравям!!Мислех,че имам подкрепата ти,че ще си до мен щом имам нужда,но открих,че не е така.Накара ме да го разбера по най-жестокия начин.Твоето "Съжалявам,не те искам" казано толкова безразлично и сурово боли сто пъти повече отколкото ако ме беше ударил.Бе хиляди пъти по-болезнено от всички лъжи.Просто осъзнах не само,че не ме обичаш,но и че не ти пука за мен дори малко.Мислех си,че имам любовта ти и тя бе всичко за мен.Ставах с мисълта за нея,лягах с тази мисъл.Отглеждах я в саксия като красиво цвете,а то било просто плевел.Знаеш ли как се чувствам?!Не,не,не знаеш!Няма и да го разбереш,защото просто не ти пука.Не ти ли писна да живееш така?Да не се интересуваш от нищо?Ще те попитам нещо?Виждал ли си някога искрицата в очите на малко дете,минаващо покрай витрината на скъп магазин,видяло красива играчка.Малкото му сърчице се изпълва с надежда и то зопочва да припка "мамо,мамо купи ми я",а майката отронвайки сълза отговаря "не мога,миличко,нямаме пари".Тогава то се разочарова и започва да плаче.Всяка негова сълза къса сърцето на майка му..но какво ли ти говоря,ти не го разбираш.Точно това направи ти с моето сърце,сложи го на витрината и го продаде на тъгата и отчаянието.Детето може да си намери от някъде играчка,но аз няма от къде да си купя ново сърце!Не,не проумяваш нищо от това,което ти говоря,нали?!Не ме чуваш,не те интересува..За Бога искам само да те науча на малко човечност.Сигурно се питаш "Какво още иска тая лудата?"Искаш да си идеш,мислиш си само как ще идеш при нея,за да ти даде Моите целувки..Моите прегръдки..хайде иди си!Върви при нея и остани камък.Тръгни си и ме остави да лежа като труп на земята,защото това съм всъщност.Мисля си какво ли щеше да е,ако на всеки му пукаше поне малко за живота но другия,ако можеше да изпита малко от болката,която е причинил..ако на всеки му пукаше поне малко,никой нямаше да плаче силно,без да го чуват.Ако всеки спреше да лъже,щяхме да станем по-добри,ако всеки се научеше да обича,никой нямаше да "умира" като мен.
  Питам се...виждал ли си някога красивото в природата,бил ли си сред нея да и се радваш,усетил ли си я?Знаеш ли колко вълшебно е,когато си сред красивите зелени дървета, слънцето ти се усмихва и те гали с топлите си лъчи.Красивите птички пеят за теб,за да ти вдъхнат надежда,че красивото и доброто съществуват.Реката тече наблизо и чуваш лекия и шепот.Чувстваш се сякаш летиш опиянен от силния аромат на цветята.Почувствал ли си колко е приятно да стоиш под открито небе,слушайки тишината и потънал в мечти,които никой не може да ти отнеме??А дали?О, ти можеш!Можеш да ги вземеш и да ги унищожиш..Не си чувствал нищо от това,нали?!Не си се чувствал истински щастлив нито за секунда през целия си живот,не си видял нищо стойностно.И как като ти гледаш,но не виждаш,слушаш,но не чуваш.Не си изпитал щастието..Е,значи не си живял!Ти си достоен за съжаление.Осъзнавайки това,разбирам,че още има надежда.Сега предпочитам някой сто пъти да ми беша разбил сърцето,но да сам имала чувства и да съм била щастлива макар и за малко,отколкото да имам живот като твоя-празен!Уви,късно го разбрах.Вече не мога да стана и да продължа,та нали съм мъртва..Но..какво става..та аз..аз съм жива!Не съм труп както мислех.Както стоях и гледах прозореца времето сякаш бе спряло.Изведнъж отпих глътка от въздуха,който ми липсваше.Вдишах отново от живота и надеждата.Стоях като вцепенена.Отново гледах капките,но сега виждах радостта в тях.Дъжда ме викаше,за да ме погали.Казах си "Какво чакам?!"Грабнах якето си и излязох.Вървях по улицата мокра до кости и се усмихвах на света.Беше ми даден Втори шанс!Усещах нежния допир на капките по тялото си,които сякаш ми разказваха своята приказка за чудесата на живота.Спрях пред един дрипав нещастен човек,който седеше на колене и крещеше "Господи,искам да живея истински!!"Тогава се сетих за теб..какво ли правиш сега?Можеби в този момент ти си този,който се гърчи и има нужда от помощ.Знаеш ли,бих ти помогнала,защото не мога да съм като теб,но ти няма да ми позволиш от гордост.Затова затварям тази страница и разлиствам книгата,за да намеря тази,която е за мен.Тази,в която е онзи,с който ще ям шоколадов сладолед на красива полянка,с който ще се смея истински,който ще ми дава това ,от което имам нужда,защото го разбира-Истинска Любов!Този,с който мога да споделя красотата на звездите..А ти...ха..тии.."Съжалявам,но не те искам" :)))