Вятърът разказва как...
Стоях пред него и го гледах с широко отворени очи. Просто го гледах, а сърцето разбиваше дъха в гърдите ми на части. Гледах го с толкова обич и жажда, вярвайки, че е част от мен. Поглъщах всички негови движения, сякаш исках да ги запазя в съзнанието си завинаги. Господи, не знаех кога ще го видя отново и исках да съхраня всеки негов звук и всяко мое породило се чувство! Гледах го и потъвах в него все по-дълбоко и дълбоко. Чувствата ми бяха като струни на цигулки, които хаотично, нетърпеливо издаваха звуците си и вместо симфония, в мен бучеше звукът на хаоса, който нямах време да подреждам. Чувствата напираха, като завързани кучета за свободата си.
Сега бях там. При него. Гледах го с всичката честност на душата си. Не знаех дали усеща моите трепети и дали изобщо е възможно да ги усети. Бях се появила от нищото. Можеше ли да чуе какво крещи безмълвието ми? Исках да ме прегърне и да ме отнесе в неговия свят, в най-дълбокото, в сърцевината на душата си. Исках бурите ...